Но това е личен въпрос. Ставаше дума за промяната, която настъпи в Илчовата механа. Още на другия ден Боян Ичеренски доведе със себе си капитана от артилерията и минния инженер Кузман Наумов Христофоров. Капитан Матей Калудиев много се въодушеви, като видя обстановката. Той възседна един стол и доста бойко подвикна на управителя:

— Старшина!

Марко Крумов дотича, прибра корема си и прилепи длани до шевовете на престилката.

— Какъв огън имаш в раклите — боен или халосен?

— Само боен, другарю капитан! — рече управителят и мустаците му подскочиха няколко пъти нагоре.

От този ден в малката и мрачна соба на Илчовата механа отново започна да кънти весел живот. Геолозите с капитана, даскалът и моя милост редовно седяхме обед и вечер около ниската продълговата маса, бъбрехме и спорехме за какво ли не, понякога си пеехме разни песни и незаетите ни с работа часове летяха, както се казва, неусетно. Аз току-що споменах, че си пеехме разни песни, но трябва веднага да поясня, че това правехме ние — капитанът и аз, — даскалът ни пригласяше изтихо, Ичеренски тактуваше с пръстена си по масата, а Кузман Наумов, както винаги, чумереше вежди и изтежко въздишаше. Но, общо взето, беше весело. Появиха се печените под връшник петли и стана още повесело.

Бай Гроздан, председателят, като видя такава лична компания, събрана накуп под стария покрив, доби мъжество и решително се присъедини към нас. Този ненадминат специалист по тютюневия разсад беше отличен певец: запееше ли нежните и малко тъжни родопски песни, дори Кузман Наумов вдигаше очи към тавана и някак виновно и гузно поклащаше глава.

Само началникът, майор Инджов, не се присъедини към нас. Но и той се отбиваше понякога пътем, защото негово задължение беше да контролира подчинените си. Влизаше намръщен и строг, какъвто си беше винаги, присядаше на самия край на миндера и строго мълчеше. Тогава „старшината“ Марко Крумов му поднасяше върху дървена талерка чаша сливовица, подсладена с малко мед, и работата се оправяше донякъде. Но изобщо началникът не стоеше дълго при нас. Все пак той беше началник и ние не му се сърдехме.

Така неусетно, както казах одеве, летяха незаетите ни с работа часове. Аз обикнах тия хора, макар че Боян Ичеренски все не ме забелязваше и макар че капитанът от артилерията започна все по-начесто да прескача до село Лъките: в село Лъките имаше амбулатория и там царуваше моята колежка, доктор Начева. Тя обичаше да намята раменете си, с резедав шал… Но както и да е! Аз нямах основание да гледам с лоши очи на капитана заради това, че ходел до село Лъките. Той имаше мотор — защо да не ходи?

Рашка даваше редовно висок млеконадой, а в района нямаше ни шап, ни кокоша чума, кооператорите очакваха добри пари наесен, когато изведнъж се случи това неприятно нещо — произшествието в Илязовия двор. Ние бяхме смутени, поразени, като да беше паднал гръм досами нас. Всъщност гръм наистина падна и досами нас — арестуваха нашия прекрасен побратим по маса Методи Парашкевов.

Неговото място на миндера стоеше празно.

Ние пак се събирахме в малката соба, но да кажа, че ни беше весело, сигурно ще излъжа. Капитанът, който не беше сантиментален човек, захвана да въздиша, а Боян Ичеренски стана мълчалив, потъмня, изглеждаше като страшен градоносен облак. Само Кузман Наумов като че ли не се промени. В очите му се четеше дори някакво злорадство, но си мълчеше.

В такова недобро настроение ни завари Авакум Захов. А защо в паметта ми е останал лош спомен от нашата първа среща, аз ей сега ще разкажа.

(обратно)

16

Тъкмо бяхме седнали да обядваме — Марко Крумов ни гощаваше с пържени яйца, — дочухме откъм кръстопътя клаксон на автомобил. Ние се ослушахме, а Боян Ичеренски тозчас се изправи и надзърна през прозореца.

На масата седяхме в пълен състав, което ще рече, че и началникът беше при нас и сърбаше мълчаливо медовината си. Всъщност само той единствен не обърна внимание на клаксона.

— Кола от окръжния съвет — каза Боян Ичеренски и отново седна на мястото си. После допълни, като си отчупваше парче хляб: — Тази кола и друг път е идвала тук. Аз съм запомнил номера й.

Бай Гроздан се почеса по тила.

— Сигурно ще е окръжният агроном — каза той и лицето му изведнъж доби угрижен вид.

Докато ние гадаехме кой ще е гостът, нашият метр д’отел вече гръмогласно канеше някого в собата:

— Молим, заповядайте вътре, влезте!

И авторитетно се разпореждаше:

— Момче, дай куфара тука, не стой до вратата!

И на прага застанаха двама души: единия тутакси познахме — беше секретарят на окръжния съвет. Другият — по-тънък, по-висок и по-млад — виждах за пръв път. Той беше облечен в сив спортен костюм, носеше преметнат на рамото си бежов шлифер, с една дума — имаше доста изискан вид. Лицето му беше възслабо, строго и малко уморено. Не блестеше с привлекателната хубост на капитана, но излъчваше една особена, вглъбена съсредоточеност и много спокойствие. И един белег биеше веднага в очи — лявата му вежда беше черна, а дясната — тя беше червена, изглеждаше намазана като с червена боя.