Ужасен трясък разтърси автомобила, а вътрешността му се озари от оранжево сияние. Гумите изсвистяха и в следващите няколко секунди лимузината беше напълно неуправляема. Рязко сви встрани и се заби в един от уличните стълбове.

— Какво, по дяволите…?

Бойл реагира светкавично и вече беше измъкнал пистолета си. Върху предното стъкло на автомобила се изсипа сякаш ситен дъжд — натрошената на хиляди късчета улична лампа.

Дей видя едър мъж в черно да притичва към колата. Нахлупената ниско над очите шапка не скриваше белега, който разсичаше лицето му. В полумрака усмивката му приличаше повече на гримаса.

— Давай! — изкрещя Бойл. — Давай!

Двигателят забуча задавено, гумите изсвистяха, но лимузината не помръдна.

Дей натисна бутона „тревога“ на вива си и посегна към пистолета, но в същия миг мъжът в черно лепна нещо на вратата на автомобила и хукна обратно.

— Всички вън! — извика Бойл. — По-бързо! Ще хвръкнем във въздуха!

Дей дръпна ръчката на вратата, изскочи навън и се претърколи на земята точно в мига, когато зачатка автомат.

Огледа се трескаво за някакво прикритие. Нищо, което да върши работа. По дяволите!

Хвърли поглед назад. Като в забавен кадър видя Бойл да се измъква от колата, стреляйки на всички посоки.

В следващия миг Бойл политна назад, блъснат в гърдите от картечен откос. Бронежилетката щеше да го предпази, освен ако…

… кръв и парченца мозък пръснаха от раната, зейнала в слепоочието на Бойл…

… освен ако куршумите не улучеха главата, единственото уязвимо място!

За бога! Какъв беше този кошмар?! Кои бяха всички тези хора?

Вътре в лимузината шофьорът все още се мъчеше да запали и двигателят пухтеше отчаяно. Дей усещаше мириса на отровни газове и изгоряла гума. Можеше да подуши и мириса на собствения си страх — остър, тръпчив, някак замайващ…

Мината, прикрепена към задната врата на лимузината, избухна с оглушителен трясък.

Стъклата на лимузината се разхвърчаха на всички посоки. Парченца от тях удариха Дей, но той наблюдаваше всичко като в сън.

През дупката, зейнала в покрива на автомобила, лумна огнено кълбо от остър, задушлив черен дим.

Безжизненото тяло на шофьора се килна настрани.

Мъртви бяха. И двамата — Бойл и шофьорът.

Помощта скоро щеше да дойде, но междувременно трябваше да направи нещо. В противен случай и него го очакваше същата съдба!

Дей се изправи, насочи се надясно и изведнъж рязко смени посоката — изпитан похват от играта на футбол в гимназията преди повече от трийсет и пет години.

Успя да избегне откосите на автомата. Само един куршум мина под мишницата му и проби ръкава на якето му. В гърдите му се надигна пареща ярост. Гордееше се с това яке — хонконгска изработка, от чиста коприна, то му беше струвало шестстотин долара!

Следващият откос го улучи в гърдите, точно над сърцето. Беше без титановия предпазен нагръдник, само със защитна пластина във вътрешния джоб, и му се зави свят от болка, сякаш го бяха фраснали с чук в гърдите. Дявол да го вземе!

И все пак още можеше да им избяга. Не всичко беше загубено!

Една от черните фигури с автомати изведнъж се изпречи пред него. Въпреки полумрака и замайването от болката, опитното око на Дей различи защитната бронежилетка под издутото черно яке. Нямаше смисъл да се прицелва в центъра на тялото, съобрази той, докато тичаше. Вдигна револвера и го насочи към лицето на непознатия — нищо друго не съществуваше за него в този миг, освен неясните очертания на това лице. Три последователни изстрела изсвистяха един след друг и мъжът в черно се просна като повален от гръм.

Добре! Това се искаше! Един от среднощните нападатели вече беше изваден от строй.

Беше си осигурил вратичка и трябваше да побърза, преди да е станало късно.

С периферното си зрение долови приближаването на още един нападател в черно. Зърна зейналото дуло на пистолета и стомахът му изведнъж се присви. Една-единствена мисъл прониза съзнанието му — край! Спукана ми е работата! Имаше насреща си не някаква улична банда, а истински хладнокръвни професионалисти. Всички беше премислено. Той беше жертвата, набелязаната мишена…

Нямаше да позволят да им се изплъзне.

Куршумът го улучи точно между очите.

Седналият на задната седалка на волвото Михаил Ружьо хвърли поглед към безжизненото тяло на Николас Папироса в багажника на комбито. Тялото лежеше на една страна, покрито с одеяло, а въздухът беше пропит от миризмата на смърт. Ружьо поклати глава с въздишка. Бедният Николас. Всичко беше перфектно подготвено и се очакваше да няма жертви, но старият дебелак ги изненада — оказа се доста добър… Бяха го подценили — грешка, която щеше да им служи за урок. Всъщност точно Николас беше натоварен със задачата да събере сведения за американеца, тъй че вината си беше негова, може да се каже… И все пак щеше да му липсва. Бяха работили заедно петнайсет години — цяла вечност в тези среди.