6

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

ВЕНЕЦИЯ

Улиците са студени, тъмни и пусти. Часът е малко след 5. Том е буден от час и се разхожда по величествените мостове на града. Местните казват, че най-добрият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш, и той почти го е постигнал. Единствената представа, която има за местоположението си, е, че върви на зигзаг към моста „Риалто“. Може би дългогодишният навик да става рано го е изкарал от леглото или пресичането на часови зони е разстроило биологичния му часовник. А може би причината да излезе толкова рано е това, че все още недоумява защо вчера не покани Тина (Дали това беше пълното име, или нещо по-дълго, например Кристина?) на още едно питие или може би на вечеря. Думите, които тогава го изоставиха като смутен тийнейджър, сега идват толкова лесно.

Той се навежда над парапета на едно мостче и се заглежда във водата. Мислите препускат през главата му. Всъщност какво очакваше да се получи от един кратък разговор с непозната жена в кафене?

Часът е подходящ, за да прочисти ума си и да разгледа града. Всички забележителности са запазени само за него, като частно посещение в музей. А Венеция несъмнено има смайващи експонати. Сто и петдесет канала, кръстосани от четиристотин моста. Сто и седемнайсет отделни островчета. Триста улички.

Том вдига глава. Чува някакъв шум.

Може би някой отива на работа. Първите зъбни колела на венецианското ежедневие се задвижват. Може би някой свещеник е тръгнал към църквата за сутрешната служба.

Той вдига ръце от студения железен парапет. Оглежда се. Шумът се чува отново – този път звучи повече като вик. Мъжки глас вика нещо на италиански.

Том се качва на най-високата точка на моста и се ослушва по-внимателно. Опитва се да се ориентира. Установява, че звукът идва точно пред него и малко надясно.

Изтичва от другата страна.

Улиците миришат на влажни камъни и гнили зеленчуци. Тук настилката е от павета и подметките му от гьон се пързалят по гладката им повърхност.

Пресича още две мостчета. Спира.

– Хей! Хей, има ли някой?

– Насам! Насам!

Том пак хуква. Може би още два моста надясно? Когато доближава гърбицата на втория, вижда възрастен мъж.

Бяла риза, бяла коса, намачкани тъмни панталони.

Коленичил е на ръба на водата, сякаш е паднал или се опитва да издърпа нещо от канала.

Вероятно малка лодка.

Може би чанта, която е изпуснал.

– Дръжте се, ще ви помогна.

Том се приближава бързо. Лицето на стареца е напрегнато. Пръстите му са побелели от стискане и дърпане.

Сега Том вижда какво държи.

За парапета е вързано корабно въже и старецът се опитва да издърпа нещо от водата.

– Не се напъвайте. Дайте на мен.

Старецът се дръпва назад. Чува се изплискване. Той удря кокалестия си гръб в паважа. Закрива лице с набръчканите си ръце и заплаква.

Том го потупва по рамото, стиска го успокоително, после отива при края на водата и поглежда в канала.

Изведнъж разбира шока на стареца.

На въжето е вързано голо, обезобразено тяло на млада жена.

ОСЕМ ЛУНИ ПО-КЪСНО

666 Г. ПР. ХР.

Capitolo III

АТМАНТА

Тевкър и Тетия седят един до друг пред колибата си и наблюдават есенната зора, която постепенно осветява красивия етруски хоризонт. Огненооранжево, бледо лимоновожълто и наситено черешовочервено обагрят далечните гори.

Вече никой от двамата не спи добре.

Повечето сутрини седят тук, хванати за ръце, облегнати на стената на скромната си къщичка, която Тевкър бе построил от груби греди, тръстика за покрива, сплетени клони и теракотена каша.

Все пак не могат да се оплачат.

Бяха се измъкнали.

Нещото, за което никога не говорят – сигурни са, че са се измъкнали.

Тетия обляга глава на рамото на мъжа си:

– Съвсем скоро ще седим тук с детето си и ще му показваме красотата на света.

Поставя ръката му на корема си, като се надява и той да почувства магията от ритането на бебето вътре.

Тевкър се усмихва. Но това не е изражение на развълнуван бъдещ баща. То е изражение на съпруг, който се опитва да бъде смел – който се тревожи, че нероденото дете може и да не е негово, а на мъжа, който я е изнасилил.

Тетия стиска ръката му.

– Виж, само боровете в свещената горичка са запазили зеления си цвят. Всичко друго е пламнало от огъня на боговете.

Той проследява погледа към дърветата и се опитва да потисне нарастващата си омраза към детето в утробата.