— Има ли някаква полза от това?

— Намираме се в Англия — отвърна Клоуи с усмивка. — Никога не подценявай силата на раираната лента в опита си да държиш хората настрана. Освен това… — Тя измъкна едно електриковозелено елече. — Нищо не прави един човек по-незабележим от работната униформа!

Мичъл не изглеждаше съвсем убеден, но си замълча. Вместо това остави на земята черното си сакче.

— Обадих се в посолството, за да се сдобия с малко оборудване — обясни той, като дръпна ципа и показа на Нина два големи войнишки фенера и две уоки-токита.

— О, ето на кого си се обадил снощи — каза Нина.

— Да, исках да съм подготвен. Не знаем какво има вътре.

— Ако изобщо има нещо вътре. — Първоначалният ентусиазъм на Нина се беше стопил през нощта и в мислите й се въртеше само скарването с Чейс.

С помощта на лопатките, които Клоуи беше донесла, те успяха сравнително бързо да разчистят цялата каменна плоча. Нина използва четка, за да почисти пръстта от изсечените букви. Целият надпис беше на латински и продължаваше няколко реда.

— „Знайте, че под тази плоча лежи гробницата на Артур, крал на британците, и неговата втора кралица Гуиневир“ — прочете Нина. — „Само онези, които познават историята на Артур и легендата за Артур, ще достигнат до него, за да изразят почитта си. Преминете през лабиринта, за да се изправите пред изпитанието на Нивиен…“. Нивиен ли? — попита тя Клоуи.

— Едно от вероятните имена на Дамата от езерото — отвърна британката.

— Добре. „… Изпитанието на Нивиен, която ще задържи недостойните в своите владения, и пред гнева на Мерлин, който поразява само онези, които видят лицето му. Онези, които знаят истината, ще намерят гроба на Артур; онези, които не я знаят…“. Мили боже.

— Какво има? — попита Мичъл.

— „… Никога няма да напуснат това място“. Да, това не звучи добре. Като че ли монасите са заложили няколко капана.

— Но гробницата е на стотици години — възрази Мичъл. — Едва ли капаните все още ще работят след толкова много време.

— Така си мислиш ти! — отвърна Нина със сарказъм, роден от болезнения й опит.

— Това може би обяснява една стара легенда — каза Клоуи. — Говори се, че група от трийсет монаси влязла в тунелите, които открили под Хълма, и само трима от тях оживели.

Нина примигна.

— Ох, не ми харесват тези приказки — каза тя, но взе лопатата и продължи да копае.

Щом разчистиха пръстта около каменната плоча, Нина и Мичъл внимателно измъкнаха изпод нея камъните, на които лежеше, и леко я повдигнаха, като разкриха…

— Мили боже! — възкликна Нина. — Я ела да видиш!

Отдолу се показа тунел, тесен, но проходим, който се спускаше под Хълма. На един от камъните под плочата беше гравиран друг надпис на латински. Нина веднага разчете римските цифри.

— 1191 — каза тя. — Същата година, когато монасите от Гластънбъри твърдят, че са намерили гробницата на Артур в земите на абатството. Но това е истинската гробница… истинското съкровище.

Мичъл светна с фенерче в тунела.

— Тези подпори ми изглеждат доста несигурни.

Докато входът на гробницата беше направен от камък, подпорите на тунела бяха от дърво, вградено в стените от глина и пясъчник, и бяха капитулирали пред гниенето и влагата, просмуквала се от векове в земята.

Нина взе другото фенерче и погледна сама.

— Нали досега са издържали — каза тя, като се надяваше, че думите й няма да подействат като проклятие. Бързо докосна огърлицата си за късмет. — Стига някой да не ги ритне, всичко ще бъде наред.

— Не съм толкова сигурна — каза нервно Клоуи. — Мисля, че предпочитам да изчакам тук, да удържам фронта. Нали нямате нищо против?

Нина й се усмихна успокояващо, докато взимаше жълтата каска от раницата на Клоуи.

— Сигурно ще постъпиш най-правилно. Но ние трябва да проверим тунела колкото се може по-бързо, така че…

Мичъл измъкна втората каска, след което извади едното уоки-токи и го подаде на Клоуи.

— Нали знаеш как се използва? — Тя кимна с глава. — Чудесно. Ще ти разказваме с подробности какво намираме долу.

— Късмет! — пожела им тя, докато двамата събраха оборудването си и се спуснаха надолу по тунела.

— Благодаря, но се надявам да нямаме нужда от него — отвърна Нина.

Първото нещо, с което се сблъска, когато навлезе в тунела, беше миризмата, задушливата, просмукваща се във всичко воня на гнили растения. Клоуи беше казала, че целият район някога е бил блато, и тук определено миришеше така. Второто нещо беше, че въпреки своята теснота, тунелът очевидно не беше направен набързо. Той беше внимателно и усърдно издълбан в Хълма, стените му бяха гладки, а дървените подпори — поставени на равни интервали. Въпреки че беше скрита, монасите се бяха постарали да направят гробницата достойна за своя крал.