— Прощавайте — каза той, но както разбрах, вуйчо ми вас последен е посетил.

— Да, беше при мен — кимна едва забележимо Спасов. — Час-два преди смъртта си.

— Как ви се видя?… Всъщност той е бил в прединфарктно състояние.

— Не бих казал! — измърмори неохотно Спасов. — По-скоро с някакво предчувствие за смърт, макар и по-далечна… Но по тоя въпрос ще поговоря друг път с вас, тук не му е мястото.

— Не ви ли каза нещо по-особено?

Двамата се спогледаха за мигновение, в тоя момент имаха съвсем различни мисли в главите си. Младежът обаче мислеше за своите мишки.

— Говорихме за срещата с Уитлоу — отвърна Спасов, тоя път съвсем неохотно, почти мрачно. — Аз ще ви извикам да се разберем. Но едно нещо искам да ви предупредя още отсега — не се демобилизирайте. Доколкото зависи от мен — срещата с Уитлоу ще се състои. Ще я проведете двамата с Аврамов.

— Благодаря ви — каза младежът.

От мястото си той много добре виждаше Криста и майка й. Следеше ги незабелязано, откакто бе седнал на тая маса. Те почти не си говореха, не посягаха към яденето, компанията им предимно женска, сякаш ги измъчваше. Колкото повече я гледаше, толкова повече младежът вникваше в сърцевината на това, което в началото му се бе сторило така невероятно и грозно. И той разбра, че ако е имало нещо съвсем грозно в цялата тая история, това са били навярно собствените му мисли. Ставаше все по-тъжен и нещастен, все по-корава и хладна чувствуваше в стомаха си тая противна вещ. Навярно никога нямаше да се избави от нея, тежеше в утробата му като проклятие.

Криста се наведе до ухото на майка си:

— Майко — каза тя, — много се уморих!

— Трябва да търпиш, мойто момиче.

— Нали търпях досега?

— Трябва да търпиш докрай — каза майка й. — Навярно това ще бъде твоят дом. Трябва да свикваш с удобствата и несгодите му.

— Искам само да си полегна — за половин час… Още съм изтощена…

— Добре — каза майка й.

Тя се посъветва с Ангелина, после я заведоха в спалнята на Урумови. Но като видя леглото, тя изведнъж се досети:

— Майко, тук е лежал той!

— Кой? — трепна Мария.

— Вуйчо му!… Мене ме е страх!

Избелелият синчец в очите й сякаш се вледени.

— Засрами се! — каза тя. — Ако знаеш какво е срам изобщо!

— Прощавай, майко! — каза объркано момичето.

— Почивай сега! — добави сухо майка й. — И бъди спокойна, той изобщо не е бил пренасян мъртъв на това легло.

Тя излезе бързо, без да я погледне повече и се върна на мястото си. Сега всяка минута за нея беше мъчение, но тя чакаше. Беше длъжна да чака, тоя кошмар все трябваше някак да свърши. Някои от гостите наистина си отидоха. Опразниха се места, на които веднага се настаниха бившите съученички на Наталия. За една година нищо не се бе променило в тях, освен дето сега по-често пресягаха към чашките, отколкото към яденето. Навярно се бяха опиянчили по сватби и погребения, пиеха жадно като от извор, безцветните им лица леко порозовяха. Най-сетне младежът стана и неспокойно мина през апартамента. И Мария се беше оттеглила от масичката, сега седеше на канапето и мълчаливо гледаше навън. Вече се свечеряваше, гърбът на Витоша бе потънал в дълбока сянка. Младежът се страхуваше да я погледне, влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Въпреки всички грижи по погребението майка му го бе почистила почти основно, всичко светеше от чистота. Но сега бюрото му бе съвсем голо, нямаше никаква негова вещ там освен пепелникът и една изящна кристална вазичка, стройна като фигурка на голо момиче, само за единично цвете. През последната година майка му никога не бе я оставяла без някакво цвете, и сега в него бе сложен един съвсем свеж бял карамфил, оцветен с розово само около тичинките. Докато младежът го гледаше с натежало сърце, вратата зад гърба му се отвори и някой влезе вътре.

Той се обърна бавно и видя, че е Мария. Точно това очакваше. Тя стоеше до прага край затворената врата, видът й беше и смутен, и решителен едновременно. Навярно се бе издал с нещо, тя бе разбрала. Това личеше и по очите й. Не знаеше какво друго може да направи, освен да чака. И наистина тя първа му заговори:

— Прощавайте, че влязох тъй — без да почукам.

— В тая къща вие не бива да чукате — отвърна той.

Не искаше да вложи никаква скрита мисъл, но като че ли така излезе. Тя го погледна внимателно.

— Чувствувам, че някой ви е казал нещо — навярно майка ви.

Първата му мисъл беше да откаже панически. Но като събра всичките си сили, той каза тихо и малко неуверено:

— Да, може би има такова нещо.

— А сигурен ли сте, че е наистина вярно? — попита тя и гласът едва забележимо потрепера.

— Сега вече съм сигурен! — отвърна той.

— Защо?

— Защото ми е мъчно да си представя по-достойни хора от вас! — каза той храбро, макар че гласът се опитваше да му изневери.

Тия думи навярно я отчаяха, тя поднесе слабичката си ръка към сърцето, без да посмее да го докосне.

— Не искам да споря с вас! — каза тя. — Сега всяка дума би обидила паметта му… Но да се надявам ли поне, че Криста няма да узнае нищо?

Едва сега той посмя да погледне очите й. Така както очакваше — отчаяние и пустота. И нищо друго. Какво да й отвърне? Да увеличи болката? Той съзнаваше, че сега вече няма никакъв друг изход.

— Простете, но… не мога да обещая.

— Защо? — попита тя глухо. — И какъв смисъл?

— Питате какъв смисъл? — трепна той. — Та всичко друго би било безсмислено и… и ужасно!

— Ужасното е само това, че той е мъртъв!

— Тъй е! — каза той. — Но не бива да бъде безсмислено!… И не е!… Иначе не би се случило!

— Сега вече е късно — отвърна тя и сълзите със страшна сила бликнаха от очите й.

— Не говорете така! — отвърна той отчаяно. — Не е късно… Имам само една истинска надежда в живота си — че някога ще ни простите. А как ще ни простите, ако тя не знае какво се е случило…