Изведнъж се спря и ме погледна в очите. Не беше трудно да прочета мислите му и той можеше само да съжалява, че се е изпуснал. За нищо на света не биваше да изрича на глас подобно нещо. Ставаше дума за държавна измяна. Излизаше, че ако Лострис роди син на фараона, то дните на бащата ще се броят на пръсти. Естествено, че щях да разбера намека. Господарят Интеф току-що се беше заканил да извърши убийство на фараона и сега беше длъжен да се отърве от единствения свидетел, които го беше чул — от скромния роб Таита.

— Господарю, мога да съм само благодарен, че всичко се е наредило според плана ми. Не мога да отрека, че именно аз със своя съвет подготвих почвата фараонът да се заинтересува от твоята дъщеря, която единствена отговаря на изискванията ми за майка на първородния му син. Използвах представлението в храма, с цел да му я покажа в нейния пълен блясък. Но никога не бих дръзнал да те занимавам с тези си намерения, преди нещата да са доведени поне донякъде. Пък и да не забравяме, че тепърва има много да се случва, за да сме толкова сигурни в успеха си… — и започнах набързо да му изброявам възможните пречки към короната и златния скиптър. Обясних му тактично, че ако се надява да постигне целта си, ще има нужда от помощта ми. Докато слушаше пространните ми обяснения, лицето на господаря ми се поотпусна и можех да се успокоя, че поне за известно време кожата ми е в безопасност.

Наложи ми се да почакам доста време, преди да ми се предостави удобен момент да се оттегля. После забързах към господарката Лострис с новината за ужасната каша, в която я бях забъркал. Преди да достигна покоите й обаче, си казах, че сега, когато всичко вече е решено, ще е глупаво от моя страна да я довеждам до отчаяние, а може би и до самоубийство. А ако все още исках да я спася от подобен трагичен завършек, трябваше да побързам.

И имаше само един човек, към когото можех да се обърна за помощ.

Напуснах Некропола и хукнах сам покрай канала към речния бряг, където знаех, че се е разположила частта на Танус. Само след три дни щеше да е пълнолуние: месечината огряваше със своето ледено сияние заострените върхове на хълмовете на запад и те хвърляха черната си сянка върху равнината.

Докато тичах, си повтарях наум всички опасности и злощастия, които очакваха Танус, господарката Лострис и мен самия в близките дни. Като лъв, който маха с опашката си, за да си даде повече решителност, преди да се нахвърли срещу ловеца, така и аз сега черпех смелост от собствените си страхове. До такава степен се настроих, че когато излязох на брега на Нил, вече бях способен да убия човек.

Не ми беше никак трудно да открия отряда на Танус, който се беше настанил точно на устието на изкуствения канал. Корабите бяха закотвени до самия лагер. Часовите ме пресрещнаха в тъмното и ме спряха, но след като разбраха кой съм, ме отведоха до палатката на Танус.

Той тъкмо вечеряше заедно с Кратас и още четирима от подчинените си. Изправи се да ме посрещне и усмихнат ми предложи каната с бира, която държеше в ръка.

— Радвам се да те видя, приятелю. Какво неочаквано посещение! Заповядай, седни при нас и си пийни от бирата ми, докато робът ти донесе чаша и чиния. Доста задъхан ми изглеждаш…

Но аз гневно прекъснах любезностите му и се нахвърлих върху него.

— Да вървиш при Сет дано, ти, тъпо магаре! Още ли не си разбрал на каква опасност ни подложи всички? Ти и проклетата ти уста, дето не ще да се затвори! Толкова ли не можа да се замислиш за безопасността на господарката ми?

В интерес на истината нямах намерение да се държа толкова грубо с него, но след като веднъж бях започнал, сякаш нещо се отприщи у мен и повече не можех да се спра: трябваше да изразя всичките си страхове и тревоги. Не че това, в което го обвинявах, беше чистата истина, но така повече ми олекваше.

Танус направи гримаса и се закри с ръка, сякаш да се предпази от нещо.

— Ау! Как ме свариха неподготвен. Ето ме обезоръжен и съвсем беззащитен срещу тази смъртоносна атака.

Опитваше се да се шегува, но личеше, че усмивката му е изкуствена. Бързо ме грабна за ръката, за да ме отведе надалеч, и след като излязохме от палатката, бях почти изтикан вън от лагера, насред осветените от луната нивя. Ръката му, която цял живот беше въртяла меча и опъвала лъка, сега ме влачеше, като че ли бях дете.

— А сега изплюй камъчето! — Мрачно ме изгледа Танус. — Какво е станало, че си в такова настроение?

Гневът още не ме беше напуснал, но страхът надделяваше и езикът ми се развърза отново:

— Половината от живота си прекарах да те пазя от собствената ти глупост и вече ми е дошло до гуша! Нищо ли не си разбрал досега? Наистина ли мислиш, че ще се отървеш безнаказано, след като ни вкара всички в онази лудост снощи?

— Имаш предвид заключителната ми реч ли? — съвсем се обърка той и ме пусна. — Защо мислиш, че е било лудост? Всичките ми подчинени, а и всеки друг, с когото съм разговарял, са доволни от това, което казах…