— Хари, ръката ме заболя!

— Извинявай — осъзнах се аз и пуснах ръката й.

— Предполагам, че това е отговорът ти на въпроса ми — унило измърмори тя, разтривайки ръката си.

Хотелското барче на „Уиндзър Армс“ беше облицовано изцяло в дъбова ламперия и старомодни огледала. Когато Шери и аз влязохме, то бе вече претъпкано. Навън беше съвсем тъмно и леденостуденият вятър гонеше опадалите листа.

Топлият уют на заведението бе именно онова, което ми трябваше. Успяхме да се сместим на масата в ъгъла, но поради голямата блъсканица трябваше да седнем толкова плътно един до друг, че нямаше как да не обгърна раменете на Шери, а с допрени глави в шумната обстановка можехме да си говорим за каквото си искаме.

— Мога да отгатна закъде са се запътили Мани Ресник и неговата приятелка — казах аз.

— За остров Голямата чайка ли? — попита Шери и след като й кимнах, добави: — Но той ще има нужда от яхта и леководолази.

— Не се безпокой, Мани ще си ги намери.

— А ние какво ще правим?

— „Ние“ ли? — учудих се аз.

— Сбърках глаголната форма — тутакси се поправи тя. — Ти какво ще правиш?

— Мога да избирам. Или да зарежа всичко — или пък да отида до Топовния риф и да се опитам да проверя какво толкова е имало в петте сандъка на полковник Гудчайлд.

— Ще ти трябва екипировка.

— Е, може и да не е толкова сложна като на Мани Ресник, но ще си намеря каквото ми трябва.

— Как си с парите или ти е обидно да те питам за тях?

— Отговорът ми е същият. Ще си намеря достатъчно.

— Сини води и бели пясъци — замечтано промълви тя.

— … и полюшващи се от крайбрежния вятър клонки на палми.

— Хари, престани!

— На жаравата се пекат едри омари, а аз седя до теб и пея в утихналата вечер — безмилостно продължавах аз.

— Голямо прасе си — въздъхна тя.

— Ако останеш тук, изобщо няма да узнаеш дали в сандъците е имало само мръсни чорапи — не я оставях намира аз.

— Ти ще ми пишеш — умолително рече тя.

— Не, никакви писма.

— Тогава ще трябва да дойда с теб — най-после реши тя.

— Браво, моето момиче — радостно я придърпах към себе си аз.

— Но настоявам да си плащам сама за всичко, отказвам да ти бъда метреса — беше усетила колко съм притеснен с парите.

— Никак не ми се ще да ти нарушавам принципите — весело подхвърлих аз и портфейлът ми сякаш въздъхна облекчено. За мен щеше да е пълно разорение, ако трябваше да покрия всичките разходи за експедицията до Топовния риф с парите, които ми бяха останали.

Имахме за какво да си поговорим още, след като решението беше взето. Но само след няколко минути собственикът на заведението викна:

— Време е да затваряме, господа.

— Нощем е опасно да ходиш по улиците — предупредих Шери аз. — Мисля, че не трябва да рискуваш. Горе имам много приятна стаичка с чудесен изглед…

— Хайде престани, Флечър — каза Шери и стана. — По-добре е да ме изпратиш, защото ще се оплача на чичо.

Докато изминем разстоянието до следващата пряка, където бе жилището на чичо й, ние се уговорихме да се видим на следващия ден и да обядваме заедно. Имах цял куп задачи, които трябваше да свърша сутринта, като една от тях беше да запазя места за самолета, а пък Шери трябваше да удължи паспорта си и да вземе фотокопията с чертежите на „Утринна светлина“.

Пред вратата на апартамента застанахме един срещу друг, като и двамата изведнъж бяхме станали свенливи. Държането ни беше толкова сълзливо, че едва не се изсмях. Поведението ни беше като на героите от някогашните романи, които се изпращат след първата си любовна среща — но пък не е лошо понякога човек да бъде сантиментален.

— Лека нощ, Хари — рече тя, показвайки ми някак си неуловимо с древното умение, присъщо само на жените, че е готова за целувка.

Устните й бяха нежни и топли и целувката ни продължи доста дълго.

— Боже мой — дрезгаво прошепна тя, когато най-после се отдръпна.

— Сигурна ли си, че няма да си промениш решението — стаята ми е чудесна, има топла и студена вода, килими по пода, телевизор…

Усмихна се неуверено и ме отблъсна нежно от себе си.

— Лека нощ, мили Хари — повтори тя и ме остави.

Излязох на улицата и тръгнах бавно към хотела. Вятърът бе утихнал, но усещах миризмата на носещите се от близката река водни изпарения. Улицата беше опустяла, но край тротоара имаше цяла редица коли, паркирани броня до броня и простиращи се чак до ъгъла.

Крачех бавно по тротоара, без да бързам да си лягам, като дори ми мина през ума да се разходя до крайбрежната улица. Вървях с дълбоко пъхнати в джобовете на якето ръце и си мислех за тази жена, чувствайки се спокоен и щастлив.

Имаше какво да си мисля за Шери Норт, доста неща ми бяха неизвестни или пък все още неизяснени, но главното бе, че бях изпълнен с очакване и че може би най-сетне се е появило чувство, което ще продължи повече от нощ, седмица или пък месец — чувство, което вече бе достатъчно силно, и за разлика от предишните, заглъхващи с времето, щеше да става все по-трайно.