На другия ден двамата с нея тръгнахме да обиколим острова, изкачвайки се по върховете и проучвайки падините и плажовете около тях. Бях се надявал, че ще намерим някакъв извор или кладенец с прясна вода, незабелязан от предишните посетители на острова — но естествено не открихме нищо подобно. Опитните стари рибари не бяха пропуснали нищо.

Най-отдалеченият от лагера ни южен край на острова бе непроходим поради соленото блато между върха и морето. Заобиколихме обширното пространство, вонящо на тиня и обрасло с гъста блатна трева. Въздухът беше наситен с изпарения от гниеща растителност и смрад от разложена риба.

Разкаляните плитчини бяха покрити с цели колонии червени и морави раци, които ни заничаха предпазливо от дупките си. Върху мангровите дървета мътеха чапли, щръкнали на дългите си крака върху огромни гнезда от груби клони, а веднъж в една от дълбочините на блатото чух плясък и видях бързо движение под водата на нещо, което можеше да бъде само крокодил. Отдалечихме се от маларичното блато и се изкачихме на по-твърда почва, а после поехме през ниските храсталаци към най-южния връх.

Шери реши, че трябва да се изкачим и на него. Опитах се да я разубедя, защото той бе най-високият и най-стръмният.

Но тя не обърна никакво внимание на възраженията ми и даже когато бяхме успели да се покатерим на една тясна издатина под южната страна на върха, тя продължаваше неуморно напред.

— Щом като помощник-капитанът на „Утринна светлина“ е успял да се изкачи на върха, тогава и аз ще се изкача догоре — съобщи тя.

— Оттам ще видиш същото, което можеш да видиш и от другите върхове — настоявах аз.

— Това не е най-важното.

— А кое е важното тогава? — попитах аз, а тя ме погледна с такъв съжалителен поглед, сякаш бях малко дете или слабоумен, решавайки, че въпросът ми не заслужава отговор, и продължи да пристъпва внимателно встрани по издатината.

Под нас зееше бездна от поне двеста фута, а ако сред забележителния ми арсенал от способности и качества на храбрец може да се открие един-единствен недостатък, то той е страхът ми от височини. Но по-скоро бих пазил равновесие на единия си крак върху купола на катедралата „Свети Павел“, отколкото да си призная пред мис Норт, че ме е страх, така че я последвах с огромно нежелание.

За щастие само след няколко крачки тя нададе победен вик и се отклони от издатината към някаква тясна цепнатина, която се простираше отвесно върху лицето на скалата. Напукалата се каменна снага беше образувала стъпаловиден и наистина удобен комин към върха, в който я последвах с облекчение. Почти веднага Шери извика отново.

— О, мили Боже, Хари, виж! — и ми показа към издатината в скалата. Неизвестно кога някой беше издълбал търпеливо върху гладката каменна повърхност следния надпис:

Докато го разглеждахме, усетих, че Шери търси пипнешком ръката ми, сякаш имаше нужда от подкрепата ми. Храбростта й на планинарка бе заменена от неподправен страх, докато четеше надписа.

— Полазиха ме тръпки — прошепна тя. — Изглежда, сякаш е писано вчера, а не преди толкова години.

И наистина, надписът беше устоял на времето дотолкова, че изглеждаше като току-що издълбан, и аз се озърнах наоколо, сякаш почти бях уверен, че старият моряк ни наблюдава отнякъде.

Когато най-сетне се изкатерихме по стръмния комин до върха, мислите ни все още се въртяха около надписа от далечното минало. Прекарахме на върха почти два часа, наблюдавайки разбиващите се в Топовния риф огромни пенести вълни. Пролуката в рифа и дълбоките тъмни води на Топовния пролом се виждаха съвсем ясно от удобната наблюдателница на върха, но виещият се тесен проток сред коралите бе трудно забележим. Именно оттук Андрю Барлоу е гледал някога предсмъртните мъки на „Утринна светлина“ и е проследил как мощните вълни трошат корпуса на кораба.

— Времето работи срещу нас, Шери — рекох й аз, усещайки, че ваканционното ми настроение от последните няколко дни вече се е изпарило. — Днес е четиринайсетият ден, откакто Мани Ресник потегли с „Мандрейк“. Вече сигурно е близо до Кейптаун. Ще разберем кога ще бъде тук.

— Как?

— Имам един стар приятел, който живее там. Член е на яхтклуба, та може да следи преминаващите съдове, и ще ми съобщи веднага, щом „Мандрейк“ се отбие в пристанището.

Погледнах към задния склон на върха и едва сега видях синьото облаче дим, разстилащо се над върховете на палмите. То се носеше от огъня на Анджело.

— Откакто тръгнахме, сякаш мисля със задника си — промърморих аз. — Държим се като ученици на пикник. Отсега нататък ще трябва да затегнем мерките за сигурност — от другата страна на протока е старият ми приятел Сюлейман Дада, а „Мандрейк“ ще се появи в тукашните води много по-скоро, отколкото ми се иска. От днес нататък почваме да се държим така, че все едно ни няма.

— Колко време мислиш, че ще ни трябва? — попита Шери.

— Не знам, скъпа, но бъди сигурна, че ще ни трябва повече време, отколкото си мислехме. Затруднени сме и от необходимостта да си докарваме вода и гориво от Сейнт Мери, а във водата ще можем да работим само по няколко часа по време на отлива, и то ако условията и височината на вълните ни позволяват. Никой не може да ни каже какво ще намерим, след като започнем веднъж, а накрая може да се окаже, че сандъците на полковника са били натоварени в задния трюм на кораба — в онази част, която е била отнесена към открито море. Ако е станало така, можем да кажем сбогом на всичко.