Няколко минути по-късно той се надигна с намерението да тръгне и тя се вкопчи в ръката му.

— Моля те да бъдеш внимателен, Шон! Обади се в момента, в който нещата започнат да излизат извън контрол. Веднага ще тръгна, обещавам!

— Ще си пазя гърба — обеща той.

— А кой ще те пази отпред?

— Не се притеснявай, ще се справя — отвърна той и насочи пръст в гърдите й. — Но най-важното е тида се оправиш. Едва след това ще можем да възстановим добрия си екип, движен от борбата между противоположностите.

— С нетърпение очаквам този момент.

— Аз също — тихо промълви той.

В момента, пътувайки към Бабидж Таун, той наистина чувстваше липсата й. Но партньорката му трябваше да извърви дълъг път към пълното си възстановяване и Шон дълбоко се терзаеше от мисълта, че тя няма да успее.

Колата следваше извивките на река Йорк. Ято птици се вдигна от близките храсти, почти едновременно с него стадо сърни пресече асфалта. Последната от тях се размина на сантиметри с дебелата броня на джипа и Шон веднага си представи как разклонените рога пробиват стъклото и го приковават към кожената седалка на хамъра.

— Има ги много по това време на годината — отегчено промърмори шофьорът.

— Да не би да означава, че ни застрашава внезапна смърт? — сопна се Шон.

Вдясно от пътя се появи голо поле, пресечено от коритото на реката. В далечината отвъд него се очертаваше висока мрежеста ограда с два реда бодлива тел в горния край. Пространството пред нея беше осеяно с предупредителни табели.

— Това ли е Кемп Пиъри? — попита той.

— Царството на шпионите. Наричат го „Фермата“.

— Бях забравил, че е в този район — подхвърли Шон. Изобщо не беше забравил, но се надяваше проявата на невежество да насърчи словоохотливостта на човека зад волана.

— Местните хора няма как да забравят — заяви той.

— Защо? — погледна го с усмивка Шон. — Да не би нощем да изчезват деца и домашни любимци?

— Не, но това лесно можеше да се случи и на самолета, с който пристигнахте. Бас държа, че е бил на мушката на някоя ракета земя-въздух до момента на приземяването си. Ако случайно беше навлязъл в забранената зона, със сигурност щяхте да се приземите доста по-бързо от очакваното.

— Вероятно е така — кимна Шон. — Надявам се, че осигуряват доста работни места на местните хора.

— Да, ама и изнасят разни неща.

— Какво имате предвид?

— Отначало базата е била управлявана от флота. Обучавали са тюлени по време на Втората световна, като за целта са изгонили всички местни.

— Как така са ги изгонили?

— Ей така. По онова време тук е имало две градчета — Магрудър и Биглърс Мил. Моите баба и дядо са живели в Магрудър, но по време на войната са ги изселили в района на Джеймс Сити. След края на войната флотът се изтегля от базата, но в началото на петдесетте отново се връща. И оттогава до ден-днешен това е забранена територия.

— Интересно.

— Не и за моите старци. Едва ли е много приятно да загубиш дома си. Но военните винаги правят каквото си пожелаят.

— Е, сега би трябвало да сте спокойни, защото съседите ви от ЦРУ наблюдават внимателно района.

Човекът мрачно цъкна с език и Шон побърза да смени темата.

— Познаваш ли Мънк Тюринг? — попита той.

— Да — кимна шофьорът.

— И?

— И нищо. Не се различаваше от колегите си в Бабидж Таун. Прекалено умен, за да имаме общ език.

— А ти от колко време работиш тук?

— От две години.

— А защо им е охрана?

— Заради важните разработки.

— Например?

— Погрешен въпрос. Вече ви казах, че нямам общ език с тях. Работата им е свързана с числа и компютри. Ако ги попитате, може и да ви обяснят. — На лицето му се разля широка усмивка. — Разбира се, че ще ви го обяснят, но така, че нищо няма да разберете. — Шофьорът махна към предното стъкло. — Добре дошли в Бабидж Таун. Надявам се, че тук ще ви хареса.

Докато Шон се готвеше за разследването, Мишел изгаряше от нетърпение да започне своето. В столовата понесе таблата си към масата на жената с инвалидната количка, седна насреща й и отвори бутилката с минерална вода.

— Здрасти, аз съм Мишел — представи се тя.

— Санди — протегна ръка жената. — За какво си тук?

— Склонност към самоубийство — открито отвърна Мишел.

— О, аз я имах в продължение на години — светна лицето на жената. — Няма страшно, ще се оправиш. Разбира се, ако преди това все пак не успееш да се самоубиеш.