Разбира се. Трапис така и не беше обърнал внимание на дрехите, той виждаше единствено детето, облечено в тях.

— Отбих се, за да ти кажа къде са нещата ми. На покрива на работилницата за свещи има едно място, където се събират три покрива. Имам някои неща там — одеяло, бутилка. Повече няма да ми трябват. Мястото е добро за спане — сухо е. Никой не ходи там… — не довърших.

— Това е много любезно от твоя страна. Ще изпратя някое от момчетата там — отвърна Трапис. — Ела тук. — Той се доближи и несръчно ме прегърна, а брадата му гъделичкаше лицето ми. — Винаги съм щастлив, когато някой от вас се измъкне от това място — меко ми каза той. — Знам, че сам ще се справиш добре, но винаги можеш да се върнеш тук, ако имаш нужда.

Едно от момичетата на близкото легло започна да се мята и стене. Трапис се отдръпна от мен и се обърна, за да погледне какво става.

— Какво, какво — каза той и побърза да се погрижи за нея, а босите му крака шляпаха по пода. — Какво, какво. Тихо, тихо.

> 33.

> Море от звезди

Върнах се на площада на търговците на говеда с преметната на рамото ми пътна торба. В нея имаше един кат дрехи за смяна, самун хляб за из път, малко сушено месо, мях с вода, игла и конец, кремък и огниво, пера и мастило. Накратко, всичко, което един разумен човек би взел в случай на нужда, когато тръгва на път.

Обаче придобивката, с която най-много се гордеех, беше едно тъмносиньо наметало, което купих само за три йота от количката на един търговец на труфила. Беше топло, чисто и, ако не бърках, май аз бях едва вторият му собственик.

Нека добавя, че когато пътува човек, доброто наметало струва повече от всички други неща, които притежаваш, взети заедно. Ако няма къде да спиш, то може да ти послужи и за легло, и за одеяло. Ще пази гърба ти сух, когато вали, и ще заслонява очите ти от слънцето.

Ако си хитър, можеш да скриеш под него богат асортимент от интересни оръжия, а дори и да не си, пак можеш да скриеш доста неща.

Но освен всичко това остават още две неща, заради които си заслужава да имаш наметало. Малко неща са по-впечатляващи от носено с достойнство наметало, което леко се издува на вятъра. И второто — добрите наметала имат безброй малки джобове, които непреодолимо ме привличат по някакъв лишен от всякаква логика начин.

Както вече споменах, наметалото беше добро и имаше множество такива джобове. Бях напъхал в тях канап и восък, няколко изсушени ябълки, кутийка с прахан, топче в малка кожена торбичка, бучка сол, игла с формата на кука и медицински конец от котешки черва.

Погрижих се да похарча всичките си грижливо събирани монети от Федерацията, като запазих за пътуването кеалдишките си пари. Пенитата се харчеха добре в Тарбеан, но кеалдишките монети бяха приемани еднакво добре, независимо в кой от четирите края на света попадне човек.

Когато пристигнах, вече цареше суетнята, свързана с последните приготовления преди тръгване.

Роент обикаляше около каруците като животно, попаднало в клетка, и проверяваше всичко отново и отново. Рета наблюдаваше работниците със строго око и бързо ги нахокваше за всяко нещо, което не бяха свършили, както на нея й се искаше. За мое облекчение, никой не ми обърна внимание, докато напускахме града и се отправихме към Университета.

* * *

Докато изминавахме километър след километър, имах чувството, че от плещите ми бавно се смъкваше огромна тежест. Наслаждавах се на усещането за земята под обувките ми, вкуса на свежия въздух, тихото свистене на вятъра, който разрошваше полетата с пролетни жита. Усетих, че се усмихвам без всякаква друга причина освен това, че се чувствах щастлив. Ние, от Рух, не сме създадени да се застояваме дълго на едно място. Поех дълбоко дъх и почти се засмях на глас.

Докато пътувахме, гледах да съм сам, тъй като не бях свикнал да съм в компанията на други хора. Роент и наемниците нямаха нищо против да ме оставят на мира. От време на време Дерик се шегуваше с мен, но като цяло вероятно ме намираше твърде сдържан за неговия вкус.

Единственият друг останал пътник беше Дена. Разговаряхме за пръв път едва в края на първия ден от пътуването. Пътувах при един от наемниците и разсеяно белех кората на една върбова пръчка. Докато ръцете ми работеха, аз изучавах профила на лицето й, любувайки се на линията на челюстта й и извивката на врата й. Чудех се защо ли тя пътува сама и накъде е тръгнала. Докато размишлявах върху това, тя се обърна и видя, че я гледам.

— За какво мислиш? — попита ме, приглаждайки един немирен кичур от косата си.

— Просто се чудех ти какво правиш тук — отвърнах й почти честно аз.

Тя се усмихна и задържа очите си върху моите.

— Лъжец.

Използвах един стар сценичен номер, за да не се изчервя, свих рамене по най-безучастния възможен начин и сведох отново поглед към пръчката, която белех. След няколко минути я чух да се връща към разговора си с Рета. Това ме накара да се почувствам странно разочарован.

След като се установихме на лагер и вечерята вече се готвеше, аз се мотаех около каруците и разучавах възлите, които Роент беше използвал, за да завърже товара си да не падне. Чух стъпки зад гърба си, обърнах се и видях Дена да се доближава. Стомахът ми се преобърна и аз побързах да си поема дъх, за да се овладея.