— Защо спираме при сивите камъни?

— Традиция, момчето ми — каза той и разтвори широко ръце с величествено движение, — и суеверие. Във всеки случай, всичките те са еднакви. Спираме за късмет и защото така всеки се наслаждава на неочакваната почивка. — Той направи пауза. — Знаех някаква поема за тях. Чакай да се сетя как започваше…

P>

Дори в съня като притегляща скала

масивен камък сочи твоята посока.

Той все по-навътре във Фае те води.

Като камъка на хълма или в долината

Сивият камък те води към нещо, нещо…

P$

Баща ми стоя така секунда-две и подръпваше долната си устна, загледан в празното пространство. Накрая поклати глава.

— Не мога да си спомня края на последния ред. Бога ми, не харесвам поезията. Как изобщо някой може да запомни думи, които не са облечени в музика? — Челото му се набръчка, докато той съсредоточено мърмореше под мустак думите.

— Какво е „притегляща скала“? — попитах.

— Това е старото наименование за тъмнозелените камъни — обясни майка ми. — Те са парчета желязо от звездите, които притеглят към себе си всяко друго желязо. Преди време видях такъв на една витрина. — Тя погледна към баща ми, който продължаваше да си мърмори.

— Видяхме тъмнозеления камък в Пелересин, нали?

— Хмм? Какво? — Въпросът го извади от унеса му. — Да, Пелересин. — Той отново подръпна устната си и потръпна. — Запомни това, сине, дори и да забравиш всичко друго. Поетът е музикант, който не може де пее. Думите трябва да открият съзнанието на човека, преди да могат да докоснат сърцето му, а съзнанията на някои хора са печално малки цели за откриване. Докато музиката докосва сърцето директно, независимо колко малко или неподатливо е съзнанието на човека, който слуша.

Майка ми изсумтя по малко неподобаващ за дама начин.

— Елитарист. Просто остаряваш. — Тя въздъхна драматично. — Точно това е голямата трагедия, второто нещо, което човек загубва с остаряването, е паметта.

Баща ми придоби надут и възмутен вид, но майка ми не му обърна внимание и ми каза:

— Между другото, единственото нещо, което кара трупите да спират край сивите камъни, е мързелът. Текстът на поемата би трябвало да гласи:

P>

През всеки сезон,

още щом съм на път,

аз все търся резон —

камък сложен край път,

да отдъхна до него.

P$

Очите на баща ми хитро проблеснаха и той застана зад нея.

— Стар ли? — запита той с нисък глас, докато пак заразтрива раменете й. — Жено, имам намерение да ти докажа, че грешиш.

— Господине, имам намерение да ви позволя да го направите — шеговито се усмихна тя.

Реших да ги оставя да си говорят и тъкмо се готвех да се затичам към фургона на Бен, когато чух баща ми да се провиква след мен:

— За утре следобед да си готов с гамите и второ действие на „Тинбертин“.

— Добре — изкрещях в отговор, докато тичах.

Когато се върнах при Бен, той вече беше разпрегнал Алфа и Бета и ги разтриваше. Започнах да подготвям огъня, като заобиколих купчина сухи листа с пирамида от все по-големи съчки и клони. Когато свърших, се обърнах към мястото, където седеше Бен.

Отново настъпи тишина. Почти можех да усетя как се опитва да подбере подходящите думи, когато той заговори:

— Какво знаеш за новата песен на баща ти?

— Тази за Ланре ли? Не много. Знаеш го какъв е. Никой няма да я чуе, преди да я е завършил. Дори и аз.

— Нямам предвид самата песен — рече Бен, — а историята зад нея. Историята за Ланре.

Помислих за десетките истории, които бях чул баща ми да събира през изминалата година, опитвайки се да открие общото в тях.

— Ланре бил принц… или крал. Важен човек. Искал да бъде по-могъщ от всеки друг на света. Продал душата си за власт, но нещо се объркало и мисля, че след това полудял или никога повече не могъл да заспи, или… — спрях, когато видях, че Бен поклаща глава.

— Не е продал душата си — каза Бен. — Това са глупости. — Той въздъхна и сякаш се смали. — Не започнах както трябва. Не става въпрос за песента на баща ти. Ще говорим за нея, след като той я завърши. От друга страна, когато научиш историята за Ланре, това ще ти помогне да видиш цялостната картина.

Бен пое дълбоко дъх и започна отначало:

— Да предположим, че имаме неразумно шестгодишно хлапе. Какви вреди може да причини то?

Не отговорих веднага, защото не бях сигурен какъв е отговорът, който Абенти искаше да чуе. Вероятно щеше да е най-добре да съм откровен.