Седнах на стъпалата на пекарната от другата страна на улицата и наблюдавах хората, които влизат и излизат, като същевременно се наслаждавах на най-доброто си ядене от месеци. Скоро полумракът се сгъсти в мрак и главата ми се замая приятно от бирата. Но докато храната слягаше в стомаха ми, неприятното усещане се завърна дори по-силно от преди. Намръщих се, раздразнен, че това разваля иначе съвършения ден, който бях прекарал.

Нощта ставаше все по-тъмна, докато накрая странноприемницата от отсрещната страна на улицата цялата се обля в светлина. Няколко жени се навъртаха край вратата. Шепнеха с нисък глас на мъжете, които минаваха край тях, и ги поглеждаха многозначително.

Допих остатъка от бирата и се готвех да пресека улицата и да върна халбата, когато забелязах да се доближава примигващата светлина на факла. Погледнах към улицата, видях ясно различимия сив цвят на свещеник на техлините и реших да изчакам, докато отмине.

Тъй като бях пил в Деня на скръбта и наскоро бях откраднал, си помислих, че колкото по-малко се срещам с духовенството, толкова по-добре за мен самия.

Той беше закачулен и факлата, която носеше, беше между нас, та не можех да видя лицето му. Свещеникът доближи близката група жени и след това се чу тих шепот на разговор. Различих ясния звън на монети и се дръпнах още по-навътре в сянката на вратата.

Техлинът се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Останах неподвижен, защото не ми се искаше да ми се налага да бягам да се крия, докато главата ми беше още замаяна. Този път обаче факлата не беше помежду ни. Когато той се обърна да погледне в моята посока, не можах да различа нищо от лицето му, само мрак под качулката му, само сенки.

Той продължи по пътя си, без да усети присъствието ми или без да го е грижа за това.

Но аз останах на мястото си, неспособен дори да помръдна. Видението на мъжа с качулката и скритото му в сенки лице беше отворило врата в съзнанието ми, през която спомените започнаха да нахлуват. Спомних си за мъжа с празните очи и кошмарната усмивка, спомних си за кръвта по меча му. Гласът на Синдер беше като повей на леден вятър: „Това ли е огънят на родителите ти?“

Не той самият, а мъжът зад него. Мълчаливият, който седеше край огъня. Мъжът, чието лице беше скрито в сенките.

Халиакс. Това беше полузабравеното нещо, което се бе загнездило на ръба на съзнанието ми, след като чух историята на Скарпи.

Стигнах с тичане до своя покрив и се завих през глава с вехтото одеяло.

Парчетата от историята и от моя спомен бавно се напаснаха едни с други. Започнах да признавам пред себе си невъзможната истина. Чандрианите съществуваха. Халиакс беше истински. Ако историята, която Скарпи беше разказал, бе истинска, то тогава Ланре и Халиакс са един и същи човек. Чандрианът беше убил моите родители и цялата трупа. Защо?

На повърхността на съзнанието ми бавно като балончета изплуваха други спомени. Видях мъжа с празните очи, Синдер, който коленичеше пред мен. Безизразното му лице, режещият му и студен глас: „Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.“ Те убиха родителите ми за това, че бяха събирали истории за тях. Избиха цялата ми трупа заради една песен. Стоях буден цялата нощ и в главата ми се въртяха отново и отново само тези мисли. Бавно осъзнах, че това е истината.

И какво мислите, че направих тогава? Заклех се, че ще ги избия до крак за стореното? Може би. Но дори и да съм го направил, в сърцето си знаех, че това е невъзможно. Тарбеан ме беше научил на здрав разум. Да убия чандрианите? Да убия Ланре? Как можех дори да се опитам да го направя? Щеше да ми е по-лесно да се опитам да открадна луната. Поне знаех къде да я намеря през нощта.

Но имаше едно нещо, което можех да направя. Утре щях да разпитам Скарпи за истината, която се криеше зад неговите истории. Не беше много, но беше единственото, което можех да сторя. Поне засега отмъщението вероятно не беше по силите ми.

Но поне имаше надежда да науча истината.

Вкопчих се здраво в тази надежда в най-тъмните часове на нощта, докато накрая слънцето не изгря и аз не заспах.

> 28.

> Зоркото око на Техлу

На следващия ден се събудих от камбаната, отброяваща часа. Преброих четири удара, но не бях сигурен колко още бяха минали, преди да се събудя. Примигнах, за да прогоня съня си очите си, и се опитах да преценя часа по положението на слънцето. Около шест камбани. Скарпи щеше всеки момент да започне да разказва поредната история.

Затичах се по улиците. Босите ми крака шляпаха по грубо издяланите павета, вдигаха пръски в локвите и се възползваха от всички преки пътища през тесните улички. Всичко се размазваше пред очите ми, докато дробовете ми задъхано вдишваха влажния застоял въздух на града.

Почти влетях в „Половин мачта“ и веднага се настаних близо до вратата и с гръб към стената. Смътно осъзнах, че в странноприемницата има повече хора, отколкото беше обичайно за тази вечер. След това се потопих в историята на Скарпи и вече не обръщах внимание на нищо друго освен на дълбокия му, боботеше глас и на искрящите му очи.

* * *

… Селитос Едноокия се изправил и рекъл:

— Господарю, ако сторя това, ще ми бъде ли дадена силата отмъстя за загубата на Блестящия град? Ще мога ли да объркам кроежите на Ланре и неговите чандриани, които избиха невинните и погребаха моя многообичан Мир Тариниел?

— Не — отвърнал Алеф. — Всички твои лични чувства трябва да бъдат оставени настрани и трябва да наказваш и възнаграждаваш само онези дела, на които лично ти си станал свидетел от този ден насетне.

Селитос склонил глава.