— Но нали няма нищо, което да го свързва с процеса — настоях аз. — Защо си е тръгнал?

— Защото магистрите не са идиоти — обясни Манет. — Двамата се ядете като побеснели кучета от първия миг, в който се срещнахте. — Той замислено потупа с пръст устните си с невинно изражение. — Като стана дума за това, сетих се за нещо — вие какво правехте в „Златното пони“ в нощта, когато стаята на Амброуз се запали?

— Играехме карти — отвърнах аз.

— Разбира се, че това сте правили — рече Манет с натежал от сарказъм глас. — Двамата се замеряхте с камъни през цялата година и накрая единият уцели гнездото на осите. Единственото разумно нещо, което можеш да сториш, е да избягаш на безопасно разстояние и да изчакаш, докато спрат да жужат.

Симон стеснително се прокашля.

— Не искам да се присъединявам към всеобщия хор — извинително рече той, — но се носи слух, че са те видели да обядваш със Слийт. — Той направи гримаса. — А Фела ми каза, че е чула, че… хъм… ухажваш Деви.

— Знаеш, че това за Деви не е истина — казах аз. — Посетих я само за да сключим мир. Тя за малко бе готова да изяде черния ми дроб. А със Слийт съм говорил само веднъж, и то за не повече от петнайсет минути.

— Деви? — ужасено възкликна Манет. — Деви и Слийт? Нея я изключиха, а той не е много по-различен. — Той хвърли картите си. — Защо са те виждали с тези хора? И защо ли изобщо виждат мен с теб?

— О, хайде стига. — Погледът ми се местеше между Уил и Сим. — Толкова ли е зле?

Уилем свали картите си.

— Предвиждам — спокойно каза той, — че ако отидеш на приемните изпити, ще ти определят такса за обучение от поне трийсет и пет таланта. — Погледна Сим, а после Манет. — Готов съм да заложа цяла златна марка за това. Някой иска ли да сключим облог?

Никой от двамата не пожела да приеме предложението му.

Усетих как стомахът ми отчаяно се сви.

— Но това не може да е… — промълвих аз. — Това…

Сим също свали картите си. Мрачното изражение изглеждаше не на място върху иначе винаги добродушното му лице.

— Квоте — подхвана той със сериозен тон, — повтарям ти три пъти — вземи си един семестър почивка.

* * *

В края на краищата осъзнах, че приятелите ми казват истината. За съжаление това изцяло обърка плановете ми. Нямах изпити, за които да уча, а да започвам нов проект в Рибарника би било пълна глупост. Дори мисълта да претърсвам Архива за информация, свързана с чандрианите или амирите, не ме привличаше особено. Бях ровил толкова време и не бях открил почти нищо.

Обмислях идеята да отида да търся другаде. Имаше, разбира се, и други библиотеки. Всеки благороднически дом разполагаше поне със скромна сбирка от документи, свързани с историята на семейството и родовите земи. Повечето църкви имаха обширни архиви, които обхващаха стотици години назад във времето и описваха съдебни дела, бракове и различни разпореждания. Същото се отнасяше и за всеки по-голям град. Не беше възможно амирите да са унищожили всички следи от своето съществуване.

Трудната част нямаше да е самото проучване. На първо място щеше да е проблем да получа достъп до тези библиотеки. Не можех да се появя в Ренере облечен в дрипави дрехи и покрит с прах и да поискам да ровя из дворцовите архиви.

Това беше още един случай, при който помощта на покровител би била неоценима. Той би могъл да ми напише препоръчително писмо, което да ми отвори всякакви врати. Дори повече от това — с негова подкрепа можех да си осигурявам порядъчно прехраната, докато пътувам. Много малки градчета дори не позволяват да свириш в местната кръчма без заповед за покровителство.

Университетът беше центърът на моя живот в продължение на цяла година. Сега, когато се сблъсках с необходимостта да го напусна, се оказах в крайно затруднено положение и не знаех какво да правя.

> 50.

> Да гониш вятъра

Дадох плочката си за приемните изпити на Фела и й казах, че се надявам да й донесе късмет. С това зимният семестър приключи за мен.

Внезапно три четвърти от живота ми просто изчезнаха. Нямах занимания, които да ми уплътняват времето, нито поемах смени в Медика. Вече не можех да изписвам материали от Ателието, да използвам инструменти в Рибарника, нито пък да влизам в Архива.

В началото не беше толкова лошо. Карнавалът за средата на зимата беше чудесно развлечение и тъй като не трябваше да се безпокоя за работа или за учене, бях свободен да се забавлявам и да прекарвам времето си в компанията на своите приятели.

След това започна зимният семестър. Приятелите ми все още бяха тук, но вече бяха заети със своето следване. Установих, че все по-често минавам от другата страна на реката. Не откривах никъде Дена, но Деох и Станчион винаги бяха готови да пийнем по нещо и да поклюкарстваме.

Трепе също беше там и макар понякога да настояваше да го посетя за вечеря, виждаше се, че не е съвсем искрен. Хората от тази страна на реката също не бяха доволни от процеса и все още разказваха истории за него. Дълго време нямаше да бъда добре дошъл в уважаваните обществени кръгове, ако изобщо някога ме допуснеха там.