Погледнах към публиката си, докато тя постепенно утихваше. Симон ми помаха възторжено и аз му отвърнах с усмивка. Сега забелязах бялата коса на граф Трепе близо до парапета на балкона на втория етаж. Той разговаряше разпалено с една добре облечена двойка и сочеше към мен. Продължаваше да се опитва да ми помогне, макар и двамата да знаехме, че това е загубена кауза.

Извадих лютнята от опърпания й калъф и започнах да я настройвам. Не беше най-добрата лютня в „Еолиан“. Далеч не най-добрата. Шийката й беше леко извита, но не прекалено. Един от ключовете беше хлабав и често променяше настройката си.

Изсвирих тих акорд и наведох ухо към струните. Когато вдигнах поглед, видях лицето на Дена, ясно като луната. Тя ми се усмихна развълнувано и леко ми махна с пръсти под масата, така че нейният благородник да не я види.

Внимателно докоснах хлабавия ключ и прокарах ръце по топлото дърво на лютнята. На някои места лакът беше издраскан и протъркан. В миналото не се бяха отнасяли добре с инструмента, но това не правеше докосването до него по-малко приятно.

Да, така беше. Тя имаше своите недостатъци, но какво значение има това за сърцето? Ние просто обичаме онова, което обичаме. Разумът не може да го обясни. Навярно неразумната любов е най-истинската любов. Всеки може да обича нещо _поради някаква причина_. Това е също толкова лесно, колкото да пъхнеш пени в джоба си. Но да обичаш нещо _въпреки всичко_. Да знаеш недостатъците му, но да ги обичаш. Това е нещо рядко, чисто и съвършено.

Станчион направи представителен жест към мен. Чуха се кратки аплодисменти, последвани от изпълнена с внимание тишина.

Изсвирих две ноти и почувствах как публиката се наведе към мен. Докоснах една струна, леко я настроих и засвирих. Няколко тона по-късно всички бяха разбрали коя е песента.

Беше „Скопеният овен“. Мелодия, която овчарите подсвиркват от десет хиляди години. Най-простата от всички прости мелодии. Мотив, който всеки може да изтропа върху кофа. Всъщност дори и кофа не е необходима. Напълно достатъчни са и две ръце. Или пък само една. Дори и два пръста стигат.

По-точно казано, това беше фолклорна музика.

По мелодията на „Скопеният овен“ бяха написани стотици песни. Песни за любов и за война, за трагедия и за похот. Не си направих труда да изпея която и да е от тях. Не използвах думи. Само музиката. Само мелодията.

Вдигнах поглед и видях лорд Тухлената челюст, който се наведе към Дена с презрителен жест. Усмихнах се и продължих старателно да свиря мелодията на струните на лютнята си.

Но скоро след това усмивката ми се стегна. На челото ми избиха капчици пот. Прегърбих се над лютнята и се съсредоточих върху онова, което правеха ръцете ми. Пръстите ми се стрелнаха и затанцуваха, а след това полетяха.

Свирех твърдо като сипеща се градушка, като чук, който се стоварва върху месинг. Свирех нежно като слънцето, докосващо житата наесен, и изящно като един-единствен лист, завъртян от вятъра. Не след дълго се задъхах от напрежение. Побелелите ми от стискане устни образуваха върху лицето ми тънка линия.

Когато стигнах до припева по средата, разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Върху дървения подиум на сцената се посипа дъжд от пръски пот. Поемах си въздух с мъка. Гърдите ми се надигаха като ковашки мехове и се напрягаха като препускащ кон, на чиято уста вече е избила пяна.

Всяка нота на мелодията отекваше ясно и звънливо. Веднъж за малко не сбърках. За миг ритъмът се поколеба неуверено… След това някак успях да се съвзема, да продължа и да стигна до финала, изсвирвайки тоновете звучно и леко, въпреки че изморените ми пръсти едва се виждаха от голямата скорост.

След това, точно когато вече беше очевидно, че не бих могъл да продължа нито миг повече, последният акорд отекна в залата и аз изтощено се отпуснах на стола си.

Публиката избухна в оглушителни ръкопляскания.

Но не цялата публика. Вместо да аплодират, десетина души, разпръснати тук-там в залата, избухнаха в смях. Неколцина удряха по масите, тропаха с крака по пода и подигравателно крещяха.

Аплодисментите намаляха и замряха почти веднага. Ръцете на мъжете и жените, които ръкопляскаха, замръзнаха и те обърнаха погледи към смеещите се хора от публиката. Някои изглеждаха ядосани, други объркани. Мнозина изглеждаха направо обидени от мое име и в залата се разнесе гневно мърморене.

Преди да са започнали някакви по-сериозни дебати, изсвирих един-единствен висок тон, вдигнах ръка и отново насочих вниманието им към себе си. Още не бях свършил. Далеч не.

Размърдах се на стола си и раздвижих рамене. Дръннах един акорд, докоснах хлабавия ключ и с лекота подхванах втората си песен.

Беше една от песните на Илиен, казва се „Тинтататорнин“. Съмнявам се, че сте чували за нея. Малко е странна в сравнение с другите творби на Илиен. Първо, няма текст. Второ, макар да е очарователна песен, не е толкова запомняща се или вълнуваща, колкото голяма част от по-известните му мелодии.

По-важното е, че е ужасно трудна за свирене. Баща ми я наричаше „най-хубавата песен за петнайсет пръста, написана някога“. Караше ме да я свиря, когато станех твърде самоуверен и той сметнеше, че имам нужда от повече смирение. Достатъчно е да спомена, че я упражнявах много редовно, понякога повече от веднъж на ден.