Докато дояждах последните корички, подуших миризмата на подсладени с мед бадеми. Купих си един голям черпак в кесийка, хитроумно направена от изсушени листа на царевица. Струваше ми четири драба, но не бях хапвал подсладени бадеми от години, а малко захар в кръвта нямаше да ми навреди, когато се налагаше да отговарям на въпроси.

Опашката за приемните изпити се виеше през двора. Не твърде дълга, но въпреки това достатъчно дразнеща. Видях познато лице от Рибарника и отидох да застана до една млада зеленоока жена, която също чакаше на опашката.

— Здравей — поздравих я аз. — Ти си Амлиа, нали?

Тя ми се усмихна нервно и кимна.

— Аз съм Квоте — представих се аз и направих лек поклон.

— Знам кой си — отвърна жената. — Виждала съм те в работилницата за изобретения.

— Трябва да я наричаш „Рибарника“ — казах аз и й подадох кесийката. — Искаш ли бадеми с мед?

Амлиа поклати глава.

— Наистина са хубави — настоях аз и съблазнително разклатих кесийката от царевичен лист.

Тя колебливо протегна ръка и си взе един бадем.

— Тази опашка за обяд ли е? — попитах аз и посочих редицата пред нас.

— Имаме още няколко минути, преди изобщо да можем да се наредим да чакаме — поклати глава тя.

— Нелепо е да ни карат да висим така — рекох аз. — Като овце в кошара. Целият този процес е загуба на време за всички и е уморителен за краката. — Забелязах, че по лицето на Амлиа премина сянка на безпокойство. — Какво има? — попитах я аз.

— Просто говориш малко високо — отвърна тя и се огледа.

— Не се страхувам да кажа онова, което всички мислят — не се отказвах аз. — Целият процес на приемните изпити е толкова погрешен, че е направо идиотски. Магистър Килвин знае на какво съм способен. Същото се отнася и за Елкса Дал. Брандеур обаче не знае нищо за мен. Защо той трябва да има същото право на глас при определянето на таксата ми за обучение?

Амлиа сви рамене, избягвайки да срещне погледа ми.

Захапах поредния бадем и бързо го изплюх върху паветата.

— Пфу! — подадох й бадемите. — Не ти ли се струва, че имат вкус на сливи?

Тя ме погледна с възмущение и след това очите й се фокусираха върху нещо зад гърба ми.

Обърнах се и видях Амброуз да върви през двора към нас. Както винаги изглеждаше елегантен, облечен в чисто бял лен, кадифе и брокат. Носеше шапка с дълго бяло перо, което незнайно защо ме ядоса. Нетипично за него, Амброуз беше сам, без обичайния си антураж от ласкатели и подлизурковци.

— Чудесно — отбелязах аз, щом той наближи достатъчно, за да ме чуе. — Амброуз, твоето присъствие е глазурата върху тортата от конски фъшкии, която представлява целият процес на приемните изпити.

За моя изненада Амброуз се усмихна на думите ми.

— А, Квоте. И аз се радвам да те видя — рече.

— Днес се запознах с една от бившите ти любими — казах аз. — Тя се опитваше да се възстанови от дълбоката емоционална травма, която, предполагам, се дължи на факта, че те е видяла гол.

Изражението му леко се вкисна от думите ми, а аз се наведох към Амлиа и й прошепнах достатъчно силно:

— От достоверен източник знам, че не само пенисът на Амброуз е малък, но на всичкото отгоре той се възбужда само когато е в присъствието на умряло куче, картина на Дука на Гибеа или гол до кръста барабанчик на галера.

Лицето на Амлиа замръзна.

Амброуз я погледна.

— По-добре да си тръгваш — спокойно я посъветва той. — Не е нужно да слушаш подобни неща.

Амлиа на практика побягна.

— Това ти го признавам — отбелязах аз, докато я наблюдавах как си отива, — никой друг освен теб не може да накара жена да побегне така. — Докоснах въображаемата си шапка в израз на престорено уважение. — Можеш да даваш уроци за това. Даже направо да водиш занятия.

Амброуз просто стоеше, кимаше доволно и ме наблюдаваше със странен поглед.

— С тази шапка изглеждаш като някое малко момче от страната на приказките — добавих аз. — И имам намерение да я сваля от главата ти, ако не се разкараш. — Погледнах го отново. — Между другото, как е ръката ти?

— Вече е доста по-добре — любезно отвърна той и разсеяно я разтри, като продължаваше да стои и да се усмихва.

Подхвърлих поредния бадем в устата си, след което направих гримаса и отново го изплюх.

— Какво има? — попита Амброуз. — Да не би да не обичаш сливи?

Без да дочака отговора ми, той се обърна и се отдалечи. Продължаваше да се усмихва.

За това какво е било състоянието на ума ми говори достатъчно фактът, че просто го наблюдавах слисан как си отива. Вдигнах кесийката до носа си и я помирисах. От нея се носеше прашният аромат на царевичните листа, както и миризма на мед и канела. Нищо не напомняше за сливи или мускатово орехче. Как беше възможно Амброуз да знае…?