Летописеца се протегна колебливо и взе венеца. Завъртя го в ръцете си и го огледа внимателно. Между тъмнозелените листа подобно на скъпоценни камъни искряха малки червени плодове. Венецът беше оплетен ловко, така че тръните да са насочени навън. Летописеца го постави предпазливо върху главата си и той плътно прилепна върху челото му.

Баст се ухили.

— Всички да приветстват Господаря на безпорядъка! — извика той, вдигна ръце и се засмя доволно.

Устните на Летописеца се разтегнаха в усмивка, докато сваляше венеца.

— Това значи ли, че между нас нещата са уредени? — попита.

— Какво искаш да кажеш? — Баст наклони озадачено глава.

— Онова, което каза… снощи… — Летописеца, изглежда, се чувстваше неудобно да говори за това.

Баст доби изненадан вид.

— О, не — отвърна той сериозно и поклати глава. — Не. Изобщо не са уредени. Ти ми принадлежиш до мозъка на костите. Ти си инструментът на моето желание. — Баст хвърли бърз поглед към кухнята и на лицето му се изписа горчивина. — А ти знаеш какво искам. Да го накарам да си спомни, че е нещо повече от кръчмар, който пече пай. — Той сякаш изплю последната дума.

— Все още не знам какво бих могъл да направя. — Летописеца се размърда неспокойно на стола си и извърна поглед встрани.

— Ще направиш всичко, което можеш — увери го Баст с тих глас. — Ще го накараш да излезе от затвореността си. Ще го събудиш. — Баст изрече последните думи с ожесточение, сините му очи леко се присвиха и той сложи ръка върху рамото на Летописеца. — Ще го накараш да си спомни. _Ще_ го направиш.

Летописеца се поколеба за момент, погледна надолу към венеца бодлива зеленика в скута си и леко кимна.

— Ще направя каквото мога.

— Това е всичко, което всеки от нас може да стори — каза Баст и приятелски го потупа по гърба. — Между другото, как ти е рамото?

Писарят го раздвижи с движение, което изглеждаше странно, тъй като останалата част от тялото му оставаше вдървена и неподвижна.

— Сковано и студено, но не ме боли.

— Това можеше да се очаква. Ако бях на твое място, не бих се безпокоил. — Баст му се усмихна окуражаващо. — Животът за вас, хората, е твърде кратък, за да се измъчвате за незначителни неща.

* * *

Закуската се появи и изчезна. Картофи, препечени филийки, домати и яйца. Летописеца успя да се натъпче с порядъчно количество храна, а Баст яде колкото за трима. Коте се размотаваше напред-назад — донесе още дърва за огрев, накладе фурната за приготвянето на пайовете и наля изстиващия сайдер в кани.

Тъкмо носеше две кани към бара, когато по дървената площадка пред странноприемницата се чу силен тропот на ботуши. Миг по-късно през вратата нахълта ковашкият чирак. Макар и едва шестнайсетгодишен, той беше един от най-високите мъже в града. Имаше широки рамене и здрави ръце.

— Здравей, Аарон — спокойно го поздрави съдържателят. — Би ли затворил вратата? Навън е доста прашно.

Щом ковашкият чирак се обърна към вратата, сякаш по взаимна негласна уговорка съдържателят и Баст мушнаха по-голямата част от бодливата зеленика под плота. Когато младежът се обърна отново към тях, Баст вече си играеше с нещо, което наподобяваше на малък недовършен венец, направен просто ей така, за убиване на времето.

Аарон побърза да се отправи към бара и, изглежда, не забеляза нищо различно.

— Господин Коте — развълнувано каза той, — мога ли да получа малко храна за из път? — Той размаха празен чувал от зебло. — Картър каза, че знаеш какво означава това.

Съдържателят кимна.

— Имам малко хляб и сирене, наденица и ябълки. — Той махна на Баст, който взе чувала и се затича към кухнята. — Картър ще ходи ли някъде?

— Двамата с него ще ходим — обясни момчето. — Родът Орисон ще продават днес овнешко месо в Трейа. Наеха ни с Картър да ги придружим заради лошите пътища и всичко останало.

— Трейа — замисли се съдържателят, — тогава значи няма да се върнете до утре.

— Картър се надява да намери и кон, който да замени Нели. — Ковашкият чирак внимателно постави сребърна монета върху полирания махагон на бара. — Ако не успее да намери кон, каза, че вероятно ще отиде на заплата при краля.

— Картър смята да постъпи във войската? — повдигна вежди Коте.

Момчето се усмихна със странна смесица от веселие и печал.

— Рече, че не му остават много други възможности, ако не намери кон за каруцата си. Каза, че в армията се грижат за теб, хранят те, имаш възможност да пътуваш и други подобни. — Очите на младия мъж искряха от вълнение, докато говореше, и в изражението на лицето му се преплитаха момчешки ентусиазъм и сериозната загриженост на зрял мъж. — И когато се запишеш, вече не ти дават само един сребърен нобъл. В тези времена ти дават роял. Цял _златен_ роял.