Униформеният човек сваля карабината в краката си и клати с укор глава. Другият се усмихва, приглажда с ръка разпилените си коси.

— Приятна служба, бай Стояне! — казва той на униформения човек.

И все така с широки и спокойни крачки изчезва в нощта.

Старшината Стоян навежда някак тъжно глава, позасуква мустак, сетне премята карабината през рамото си и бърка в куртката си за цигари. Клоните на бряста шумят и скърцат. Небето е застлано с облаци, тъмнината е много гъста, за да може да види приведената човешка фигура, която чевръсто се възправя зад него. Той изважда пакетчето с цигари и все така тъжно усмихнат, рови вътре, за да си избере по-мека папироса. Но тоя, който е застанал отдире му, замахва — и на униформения човек изведнъж се струва, че огнена светкавица е раздрала небето пред очите му: олюлява се и пада като посечено дърво.

(обратно)

2

Призори бурята утихна. Вятърът пропъди облаците на изток и над Карабаир се изсини чисто, спокойно небе.

Макар и дълго да се беше плискал на чешмата със студена вода, старшината Георги изкачваше пътя за Илязовата къща сънлив и с натежали крака. Беше се събудил посред нощ от трясъците на гръмотевиците, а подире не можа да заспи, защото се размисли за това-онова и сънят избяга от очите му. Откакто го бяха командировали тук заедно със земляка му Стоян да вардят двамата помещението на военно-геоложкия пункт, на отпуск не си беше ходил, затова напоследък, като се събудеше нощем — въртеше се на дъсчения миндер и дочакваше зората с вторачени в тавана очи. Ту му се привиждаха кукурузищата под Марина лъка, извисили стъбла до раменете му, ту ще му се стори, че стои на пруста у дома си, а в съседния двор, зад плета, тепат в прахоляка боси крака — момичето на съседите подтичва наблизо.

Неговият приятел Стоян отдавна е прехвърлил четиридесетте години — вдовец е, момчето му учи в техникум. А той няма още тридесет и когато си спомни кукурузищата, напечени от слънцето, и ония боси крака, които меко и чевръсто тупкат по земята — яката на униформената куртка го стяга като обръч и сърцето му трепка и се свива, сякаш е уловена птичка.

Сънлив и намусен, Георги изкачи нанагорнището, по навик поотмести фуражката си назад и се огледа — синилото на нощта беше се отцедило вече, настъпваше ден. Откъм съседните дворове гвакаха патици, кукуригаха петли.

Свърна надясно към бялата ограда на пункта, влезе през разтворената вратница и подсвирна, както правеше всяко утро. Ще го чуе старшината Стоян и ще се изшмули насреща му — малко уморен от нощното бдение, малко усмихнат, но винаги благ и търпелив. Ще изпушат по цигара, ще помълчат и бай Стоян ще си тръгне да спи, а за него ще се отвори пак същият, еднообразен и без особени тревоги служебен ден.

Отново подсвирна и понеже никой не му се обади, захвана да се оглежда. В тоя ранен час след снощната буря всичко изглеждаше пред очите му притихнало и някак си необикновено замряло и спокойно. Дори листата на исполинския бряст не шушнеха — заспали бяха в непривичен, тежък сън.

Първото нещо, което забеляза, беше фуражката му — търкулната на тревата, с дъното нагоре. В това, че беше търкулната на земята и лежеше с дъното нагоре, нямаше нищо необикновено, но кой знае защо, като я гледаше, старшината почувствува някаква особена отпадналост в краката си, като да се беше възкачвал не по нанагорнището за пункта, а по стръмната снага на Карабаир. Той се поспря, дори помисли дали да погледне към изток, та да види дали слънцето скоро ще изгрее, но не помести очите си от фуражката и насила сякаш отново тръгна напред. На два разкрача до него, изпружен по овчарски, беше се излегнал и самият Стоян. Той имаше навик така да спи — отпуснато и безгрижно, с лице към небето и разперени ръце.

Да го завари заспал на поста си — това изглеждаше невероятно. Той направи още една крачка към него и тогава нещо като да го дръпна назад — замръзна на едно място, по челото му изби студена пот.

Главата на приятеля му беше омотана в един мъхнат кремав пешкир. Не се виждаха ни челюсти, ни коси, нито парченце от ушите му. Всичко беше закрито с този пешкир. И в положението, което заемаше карабината под гърба му, имаше нещо необичайно и зловещо. Лявото му рамо беше затиснало цевта, а прикладът й лежеше почти успоредно с лакътя му и над него.

Нищо не помръдваше и нищо не напомняше от пръв поглед, че в този труп има живот.

С разтуптяно сърце и почти без въздух в гърдите си Георги приклекна до главата му и започна бързо да развързва пешкира. Докато развързваше хлабавия възел от темето, пръстите му се намокриха с лепкава, още топла кръв.

Кърпата издаваше някаква тежка, спираща дъха миризма. Той я захвърли настрана, погледна с ужасени очи почервенялата кожа на лицето, спуснатите клепки, посинели над ресниците, и изтръпна — това беше една мъртвешка глава и напълнена като че ли с олово — толкова тежеше.

Сетне разкопча куртката му, долепи ухо до мрежестата фланелка и заслуша. Сърцето биеше — тихо, едва доловимо, но биеше. В жилите на ранения човек течеше живот.

(обратно)

3

И тази заран бясното кукуригане на нашия голошиест петел сложи край на един чуден сън, много интересен от научно гледище. Като че се намирах в сливака на моя хазяин бай Спиридон — протягам ръка да си откъсна една сочна, пожълтяла слива, когато изведнъж забелязах насреща си коза. Бяла козичка, красива, швейцарски тип. Захапала една зелена вейка, поклаща глава и някак си насмешливо и самонадеяно ме гледа. Дори да не бях ветеринарен лекар, пак щях да се огорча от такъв насмешлив поглед. Та приятно ли е да гледаш как някой се надсмива в очите ти? Много се ядосах. Тръгнах решително насреща й и при това с доста сурово лице. Но тук се случи нещо съвсем необикновено. Пред мен не стоеше никаква козичка, а едно познато момиче, към което преди години бях проявил по-особен интерес. То ходеше облечено в бяла рокля и имаше капризно и малко вирнато нагоре носле. Много се смееше, когато му приказвах например за небесната механика или за привличането на разните небесни тела, въпреки че в тази работа нямаше нищо смешно. То имаше един лош навик — да държи стръкче трева в устата си и да поклаща от горе на долу глава, както правят козите понякога.