— Баща ми беше вдовец от двадесет години!

— Имам предвид икономката — рекох.

— Тя е вдовица на един негов бивш колега от института.

— Значи е възрастна жена?

— Не бих казала. Дора е на моите години.

— Жилището е добре поддържано, но що се отнася до следи от женско присъствие — струва ми се, че такива следи не открих.

— Баща ми държеше много на репутацията си, затова не допускаше Дора да живее при него. — Изведнъж устните й се изкривиха и тя каза злобно: — Моля ви да не ме разпитвате повече за тази жена и да не разговаряме повече на тази тема!

— Добре — рекох. — Няма да ви разпитвам повече за Дора. Но бих искал да зная има ли баща ви други наследници, които да предявят права върху този апартамент?

— Освен мен и брат ми?

— Освен вас и брат ви!

— Дора. Тя ще си направи устата.

— На какво основание? Нали не му е била „де юре“ съпруга?

— Но му е била „де факто“ и затова предполагам, дори съм сигурна, че татко и е приписал апартамента.

— А вилата в Бояна? Научих, че баща ви има вила на два етажа в Бояна. Да не би Дора да предяви права и върху нея?

— Не. По отношение на вилата Дора няма да предявява никакви права. Но с тази вила нещата са сложни. Най-напред татко искаше да прехвърли вилата само на мен, чрез фиктивна продажба, затова завеща на брат ми имота си на село — къща с два декара двор. После му дойде друг ум — реши да „продаде“ вилата на брат ми, а на мен и Краси да завещае имота си на село. Той очакваше брат ми тия дни и ако беше го дочакал — нямам представа каква наследница щях да бъда: на вилна къща или на селски имот!

Аз нарочно се усмихнах и попитах:

— Ако не е лична тайна, вие какво бихте предпочели?

— Дъщеря ми е анемична и аз бих предпочела тя да прекарва някой и друг месец по-далеч от София. Но мъжът ми не дава да се изговори за село. — Като спомена мъжа си, лицето й отново сякаш потъмня. — Не знам! — Тя въздъхна и повдигна неопределено рамене.

А в моята душа ония сто оркестъра отново засвириха бравурен марш.

Помолих Надя Кодова-Астарджиева да напусне гостната и наредих да извикат мъжа й, Красимир Кодов.

— Гражданино Кодов — рекох аз, — повторете ми отново какво носехте в ръцете си, когато излязохте от мазето?

— Колко пъти ще ви разправям едно и също! — рече възмутено Кодов и в очите му лумнаха зли пламъчета. — С дясната си ръка носех ножа и каната, а в лявата — паницата с шунката!

— Оставихте ли някъде ножа, каната и паницата, преди да влезете в хола?

— Че защо да ги оставям?

— Помислете си! — рекох.

— Какво има за мислене, дявол да го вземе! — избухна Кодов.

— Кодов — рекох му и повдигнах пръст, — сега ще заповядам да сложат в ръцете ви пълна кана, нож и паница с шунка и ще поискам да видя как ще си отворите външната врата, без да оставите тия неща на земята поне за един миг!

— Глупости! — каза Кодов. — Вратата беше отворена, аз я побутнах само с крак!

— Отворена казвате. Хм? Нима сте оставили вратата на апартамента отворена, когато сте тръгнали за мазето? Не ми се вярва, Кодов! Помислете!

Кодов помълча една минута, после рече:

— Какво ще му мисля! Друг човек в мое отсъствие нито е влизал, нито е излизал! Значи проклетата врата съм оставил отворена аз!

— Да речем! — рекох и помълчах на свой ред. — Бутнали сте с крак отворената врата, влезли сте вътре, видели сте трупа на професора и от изненада или уплаха — все едно — изтървали сте нещата си на пода. Добре! После сте коленичили до трупа и след като сте разбрали, че тъстът ви е бил намушкан с нож — хукнали сте за гостната, да съобщите там тази ужасна новина.

— Точно така! — рече Кодов.

— Ами вратата?

Той повдигна рамене.

Наредих да повикат д-р Беровски и Любенов.

— Вие първи сте видели убития. Беше ли вратата на хола отворена?

— Отворена беше! — отговори бързо д-р Беровски.

— Вие защо мълчите, другарю Любенов?

— Не съм сигурен дали беше отворена! — каза Любенов. — Просто не мога да си спомня. Но по ми се струва, че беше затворена!

— Отворена, затворена! Толкова ли е важно? — попита мрачно Кодов.

Не му отговорих. Запитах тримата:

— Вие видяхте ножа, който беше намерен до трупа на професора. Нали?

— Разбира се, че го видяхме! — отговори д-р Беровски.

— На професора ли принадлежеше този нож? Виждали ли бяхте този нож и друг път в кухнята на професора?

И тримата поклатиха отрицателно глави. Не бяха виждали по-рано този нож.

— Гражданино Кодов, вие откъде взехте този нож?

— Беше оставен на масата в кухнята. Оттам го взех!

Помълчах! После попитах д-р Беровски: