— Признавам си, че натам бях тръгнал! — ще кажа. — Към езерото с червените рибки. То е моето любимо място. Но изведнъж си спомних, че то е замръзнало и е затрупано със сняг. Има ли смисъл — ще попитам моята нова приятелка — да бия път за едно езеро, от което не се вижда нищо?

— Няма смисъл, разбира се! — ще каже тя.

— Точно тъй! — ще кимна аз.

— Но за бога, защо газите из снега? — ще ме запита тревожно тя. — Вие ще се простудите, така не бива!

— Няма трети начин! — ще кажа загадъчно аз.

— Защо „трети“? — ще попита заинтригувано тя и ще се спре. Непременно ще се спре и ще ме погледне в очите.

И аз ще спра, и аз ще я погледна в очите, и навярно огънчетата в очите й ще ми направят дълбоко впечатление. Пък и бузите й, порозовели от студа, и двата къдрави кичура коса, немирно изскочили изпод баретата, покрити с тънък като паяжина скреж — ще признаете, че това не е картина, която може да се види всеки път. Дори с една художествена галерия подобни картини не са чак толкова много.

— Уви, няма трети начин! — ще повдигна аз рамене. И приближавайки по-близо лицето си до нейното, ще й обясня: — Първият начин е — да тръгна по пътеката ПРЕД вас. А това за нищо на света не бих направил!

— Тогава вървете след мен! — ще каже просто тя.

— След вас? Моля ви се! — ще възразя. — Зная аз как се чувствува една жена, когато по стъпките й върви мъж!

Огънчетата в очите й за миг ще покрие влага и тя ще приближи лицето си още по-близо до моето. Аз ще вдъхна от дъха и, а и тя ще вдъхне от моя дъх, и така ние ще се почувствуваме още по-близки. После тя ще се засмее звънко и някак хитро, а може би и предизвикателно и ще сложи ръка на лакътя ми.

— Измислих! — ще каже тя. — Измислих го ТРЕТИЯ начин. Ами че ние ще си поделим пътеката, ей така!

Не е необходимо много въображение, приятели, за да се досетите какво се получи: тя ме улови подръка и ние тръгнахме заедно по пъртината — тя с десния си крак, аз с левия. Неудобно, но какво от това? Напротив, тъкмо в това беше удобното, защото тоя начин на ходене ни принуждаваше да се притискаме много плътно един до друг. Хубаво беше, дявол да го вземе, приличаше на новогодишна приказка.

Измислях си разни приказки, защото се разхождах сам из парка и ми беше скучно.

Иначе аз не съм по приказките. Какви приказки, моля ви се, от такъв сухар като мене!

Заварих необичаен безпорядък при Авакум. Книги, ръкописи и папки с документи бяха разхвърляни навсякъде — по столове, върху канапето, дори на пода. В камината пърпореше слаб огън, а на масичката пред нея се мъдреше бутилка коняк. Нямаше чашка, той си отпиваше навярно направо от шишето. Безпорядъкът, слабият огън, тоя начин на пиене — всичко това беше странно, някак си повече от необичайно за моя приятел, който не търпеше една книга да не е на мястото си, ненавиждаше слабия огън, а пиенето направо от бутилката смяташе за признак на напреднал алкохолизъм или най-малко — за проява на вулгарен вкус.

— Не личи да си кой знае колко опечален! — усмихна ми се той, като освободи креслото пред камината от натрупаните книги. — Или се преструваш на бодър? — Той стъкна огъня, донесе от столовата две чашки и ги остави на масичката.

— Към професора не съм изпитвал ни симпатия, нито антипатия! — рекох. — Тоя човек ми беше чужд.

— Така си и мислех! Ти — резоньор, той — мечтател, какво общо можеше да има между вас?

Аз си замълчах. После го попитах:

— Някакъв ремонт ли си намислил да правиш или търсиш документ със съдбовно значение?

— О, не! — повдигна Авакум рамене. — Освобождавам се от някои неща, защото реших да премина изцяло на научна работа.

— Решил си да напуснеш ТАМ? — извърнах се изненадан към него. Той ми беше намеквал за това, но все пак не очаквах, че ще стане толкова скоро.

— Оставам ТАМ на разположение. Но това условие е само за спазване на една деликатност, изява на добри чувства от двете страни. Нали сме говорили? За някои хора там съм остарял вече — нямам предвид, разбира се, отношението на главните ръководители към особата ми… А освен това време е да завърша НАЙ-ПОСЛЕ моя втори том от историята на тракийската култура. Просто сърби ме душата — извинявай за грубия израз, — сърби ме душата за работа, а две дини под една мишница, нали знаеш, мъчно се носят? Възнамерявам в началото на пролетта да замина за Италия. Една интересна съпоставка ме вълнува. И етруските, както и траките, не са оставили писмени следи, оригинална азбука, оригинални текстове за своята история. Не те ли озадачава това обстоятелство?

Казах му, че ме озадачава много това обстоятелство, но пека да извинява, в момента още повече ме интересува по-прясното обстоятелство, а именно как успя да открие САМО за един ден убиеца на професор Астарджиев.

— Като потънеш в предалечното минало на траките и етруските — рекох му, — само до загадъчни убийства ще ти бъде!…

— Е, там е работата — въздъхна Авакум и посегна към шишето с коняка, — там е работата, че в това убийство няма нищо загадъчно. В случая има по-скоро тъга някаква, а загадъчност — никаква.