Хитрец!

Затова му отговорих достойно:

— Разбирайте ме, капитане, както щете, но изпълнявайте само това, което ви заръчах!

Да види, че и ние, дето не признаваме Авакум, че и ние отбираме по нещо от френския език!

Продължаваше отвратително да ръми.

Заварих компанията от Четвърто отделение настроена войнствено. Професорът се преструваше, че не ме забелязва, Найден Кирилков работеше над електронния микроскоп, даде ми знак с ръка да не го доближавам; Войн Константинов вареше някаква мръсотия в една колба, около него се разнасяше непоносима миризма. Другите седяха с гръб към вратата и когато влязох, дори не извърнаха глави. Всички, от професора до лаборантката, си даваха вид, че не ми обръщат нула внимание, и с това искаха да демонстрират, че нямат нищо общо с историята, за която бях дошъл. „Ах, така ли, милички… Е, ще видим!“ — помислих си. Свалих шапка и ги поздравих.

— Тук не се влиза с палто и шапка, гражданино! — извърна неочаквано глава към мен Найден Кирилков. Той ме изгледа недоволно, кимна към вратата и ми рече: — Съблечете се в коридора, гражданино, вземете от някое шкафче една бяла престилка и тогава благоволете да се явите пред нас!

— Благодаря! — казах. — Ще зачета реда ви. Щом е ред — казах, — трябва да се спазва.

Облякох бяла престилка и попитах шегобиеца:

— Сега имате ли бележки?

Той ме изгледа критично и малко злобно, както ми се стори, и поклати мълчаливо глава. Аз на свой ред кимнах и се засмях, макар да нямаше за какво. Не, тоя ден не владеех нервите си, генералът беше забелязал, че нещо необичайно ставаше с мен.

— Сега — казах аз, като се стараех да задържа усмивката върху лицето си (каква ли ще да е била тая усмивка, един дявол знае!), сега — повторих аз — вземете столовете си и бъдете любезни да се разположите в коридора. Ще ви извиквам подред на кратък разговор. Това е необходимо, за да изясним час по-скоро тази загадъчна история около подменянето на двете стъкленици.

— Нищо няма да изясните! — повдигна презрително рамене Найден Кирилков, като гасеше разните висящи лампи над микроскопа. — Аз ви казах — продължи той, — че това е дяволска работа, а нито една от дяволските работи не подлежи на изясняване.

— Дори дяволските работи лъсват като задник, когато човек се заеме с тях, както трябва! — ядосах се аз. Омръзнало ми беше това плашене с дявола.

Попитах професора.

— Уважаеми професоре — казах, — спомняте ли си, дали вчера следобед сте работили с въпросната стъкленица?

— От една седмица работя с „въпросната“ всяка заран и всеки следобед.

— Питам за вчерашния следобед.

— През вчерашния следобед взех от стъкленицата три проби.

— Тоест, по колко?

— По една стотна от капката приблизително.

— А можете ли да си припомните, дали през вчерашния следобед и някои от вашите хора са работили със стъкленицата?

— Всички са работили. Това е главната им работа сега.

— Можете ли да ми посочите къде и на кое място е стояла стъкленицата през вчерашния следобед? Има ли тя едно постоянно място, или всеки от вашите сътрудници я мести по свое усмотрение?

— У нас никой не мести нищо по „свое“ усмотрение. Върху етикета на всяка стъкленица е означено постоянното й място. Ето — той взе фалшивата стъкленица — под черепа, както виждате, са изписани два знака: буквата „К“ и цифрата „5“. Буквата „К“ означава постоянното жилище на стъкленицата, а именно — касата; цифрата „5“ пък означава на колко крачки може да бъде местена стъкленицата от постоянното й място. Разбира се, цифрови означения ние поставяме само на ония стъкленици, които съдържат особени и силно токсични разтвори.

— Вие ли написахте тия сигнатурни знаци? — попитах аз, като кимнах към стъкленицата.

— Аз ги написах върху оригиналната стъкленица, а тук са имитирани доста сполучливо от непознато лице.

Не се улови на въдицата дяволът!

— Бихте ли поставили тази стъкленица на мястото, където вчера е стояла истинската?

— Това няма да ме затрудни. Моля!

Професорът стана от стола си доста уморено, както ми се стори, заобиколи паравана, измина четири крачки и остави стъкленицата върху дългия тезгях, който се точеше от единия край на залата до другия. Мястото беше отдалечено на четири крачки от паравана. Седнах зад бюрото на професора и погледнах — стъкленицата не се виждаше, закриваше я дясното крило на паравана.

— Кои от вашите сътрудници седят непосредствено срещу стъкленицата? — попитах.

— Отляво седи моят помощник Войн Константинов, ето масата му. Отдясно — Недьо Недев. Стъкленицата се намира точно срещу прохода между двете маси.

— Вие казахте, струва ми се, че вчера следобед на няколко пъти сте взимали проба от стъкленицата?

— Три пъти.

— Именно. Нима и вие ставате от мястото си и обикаляте паравана, за да дойдете до това място?

— А как другояче?

— Последен въпрос, уважаеми професоре. Кои от някогашните ви французки колеги знаят за настоящия ви експеримент?

— Аз лично не съм уведомявал никого.

— А някой ваш близък да е сторил това?

— Не е изключено.

— Имате ли някого пред вид?

— Нямам никого пред вид.

— Тъй. Спомняте ли си, колко пъти излизахте от кабинета си през вчерашния следобед?

— Мисля, че съм излизал само веднаж. Главният директор ме помоли да сляза при него.

— Кабинетът на главния директор е на първия етаж, нали?

— На първия.

— Да сте се отбивали някъде, преди да стигнете до първия етаж?