— Наистина — смути се Баласчев и очите му се спряха на лицето ми, като че ли аз можех да му подскажа някакво оправдание. — Следи не сме снемали, но за стъкленицата търсихме навсякъде, дори и в батерията на сифона.

— Не смятайте хората за глупаци! — намръщи се Авакум. — Ако вие бяхте откраднали стъкленицата, щяхте ли да я скриете в сифона? Нали при първото дръпване на синджира това ще се забележи?

Той влезе в тоалетните да ги огледа, а в дамската се застоя повече. От чувство на деликатност ние останахме навън, макар в случая това чувство да ни правеше глупави като телета.

— В нашия занаят — каза Авакум, като излезе и се спря да запали цигара — предназначението на обектите, така наречената тяхна функционалност, нито увеличава, нито намалява значението им, не ги прави ни важни, ни неважни. В нашето следствие например една от тези тоалетни може да излезе по-важна от самия директорски кабинет. Аз не казвам, че това непременно ще се случи, но то може да се случи. Ние сме в самото начало на следствието и трябва да предполагаме, че е възможно заекът да се появи и от най-келявия храст!

— Да — каза Баласчев, като гледаше виновно малките човечета над тоалетните. — Разбирам, за вас тия заведения са келяви храсти, откъдето може да се появи заек.

— Да речем, че е тъй! — кимна снизходително Авакум. — Затова ви моля, капитане, да повикате незабавно дежурните, за да заснемат на лента всичко, което заслужава внимание. Да изследват отпечатъци на пръсти, следи от стъпки, драскотини, а така също и наличие от влакна на тъкани със съответни електро-фотометрични апарати. Аз самият бих могъл да свърша тази работа с моята проста сгъваема лупа, но се боя да не кажат специалистите, че съм изостанал от времето. Елефтеров и други още преди години ме обвиняваха в изостаналост по отношение на техниката. Елефтеров и други забравят, че за добрия доктор и старата дървена слушалка е нещо и че на лошия диагностик не може да помогне дори най-съвършената електронно-акустична тръба! Всичко зависи от слуха, любезни мои, от слуха! И така, капитане, след като се обадите на специалистите и им напомните, че още в първите часове на деня искам снимки и данни, влезте в радиовръзка с хората, на които е възложено наблюдение, и ме дръжте в известност. Аз ще си бъда в къщи, на улица „Латина“, където с доктор Буков ще ви чакаме за закуска към осем часа.

Той му се усмихна и след строгите думи, казани по повод на тоалетните, усмивката му приличаше на лъч светлина в намръщено време.

— Ще отида лично да изискам резултатите от вчерашния оглед — въодушеви се Баласчев. Той откъсна от бележника си едно листче и го подаде на Авакум. — Това са повиквателните ми. — И като събра токове, попита: — Свободен ли съм?

— Ако ми донесете повече сведения за професора, особено за парижкия му период, няма да се разсърдя! — кимна му Авакум.

Часът беше три и половина.

Продължаваше тихо да вали.

Когато Авакум запали фаровете, пред колата като че ли се люшна една златна мрежа, светът се скри пред очите ми и аз потънах за няколко секунди назад във времето. Едно момче стоеше облакътено на прозореца, взираше се в тъмнината и не можеше да отмести погледа си от уличния фенер, покрай който дъждовните капки прелитаха като захвърлени с шепа златни синци. Момчето гледаше захласнато тази вълшебна гледка, а един топъл глас шепнеше замечтано в душата му Димчовите прочувствени стихове: „Спи градът…“

Небеса, небеса, къде остана туй чудно време!

— Е, кой е според тебе похитителят? — попита ме Авакум.

Бяхме излезли на бул. „Девети септември“, чистачките леко поскърцваха по стъклото, ние непрекъснато се гмуркахме в светлите дипли на дъжда. В колата беше топло, скътано, имах чувството, че ако затворя очи, тутакси ще заспя.

— Кой е похитителят? — повтори Авакум.

Разтърках очите си, той седеше до мен, зад волана, а ми се струваше, че гласът му иде кой знае колко отдалеч.

— Похитители са професорът и Кирилков — казах аз.

— Това е версията на Елефтеров. Войн Константинов и Недьо Недев са съучастниците, така ли?

— Може би. Ти имаш ли друга хипотеза?

— Аз нямам никаква хипотеза.

— Невъзможно! — казах аз. — Ти никога не си се движил слепешком и в тъмнина.

Той не отговори.

— Ти имаш нещо наум, но си мълчиш.

— Много ли си влюбен в Марина? — попита Авакум.

— Как можа да помислиш!

— Искам да кажа: много ли е влюбена Марина в теб?

— Това е друга работа!

— Именно! Това е друга работа. Ха, ха! — засмя се Авакум.

Замълчахме. Завихме покрай Докторския паметник и поехме по булевард „Патриарх Евтимий“.

— Защо одеве се изсмя, когато Марина мина покрай тезгяха с епруветките?

— Изсмях ли се? — попита Авакум.

— Не беше красиво! Жената се смути.