Изводът можеше да бъде само един — неизвестно лице беше използувало номера на Недьовата кола. Иначе моделът и цветът на колите е бил еднакъв.

Аз извиках двамата милиционери от КАТ и им показах снимка на Недьо Недев. И двамата едновременно поклатиха глави. „Оня — казаха те — е значително по-млад, носът му е малко орлов, носи мека шапка с форма на бомбе, а връзката му е светла и е вързана на голям възел.“ Това описание не съвпадаше с безличната физиономия на нашия човек. Неговата сива шапка беше като мекица, а възелът на връзката му приличаше на лешник, толкова беше дребен.

И тъй, трябваше да се открие човекът с бомбето.

Човекът с бомбето беше изявил готовност да заплати разсипаните кестени, да даде на милиционерите и шофьорската си книжка, дори и паспорта си да покаже в краен случай, но когато му се заявява, че трябва да отиде в участъка с колата си, за да се види там „каква е тая кола, дето кара с превишена скорост“, той духва на петите си и предприема отчаян и рискован опит да избяга.

Какви причини са накарали тоя човек да бяга?

Според мен съществуват две причини:

а) ако колата не е негова,

б) ако носи в колата си нещо, което не е за пред други очи.

Ако възприемем първата причина, че колата не е негова, то как ще си обясним спирането и престоя му пред 113-а? Когато човек бяга, за да спаси кожата си (или това, което носи в колата си), той не спира никъде, докато не излезе извън обсега на преследвачите си. Всяка изгубена секунда приближава „устата на вълка“ до шията му! А вила 113-а съвсем не е извън обсега на преследвачите му, а се намира тъкмо вътре, в обсега им. Следователно, ако бяга, защото колата не е негова, той няма в никакъв случай да спира насред пътя и да губи ценни секунди.

Остава другата причина, че носи в колата си нещо, което не е за пред други очи. Това предположение е удобно за хипотезата ми, но как да го докажа, как да го покрия с факти?

Взех Баласчев и потеглих за вилата на Недьо Недев. В края на краищата човекът с бомбето беше спирал там, на това място, и то при обстоятелства „форсмажорни“, когато на човек не му е никак до спиране. Какво го беше заставило да спира там, какво беше търсил в тази вила, какво важно за него имаше в тази вила?

Може би обстановката щеше да подскаже.

Беше четири часът, вече притъмняваше, продължаваше тихичко да ръми.

Паркирахме колата до високата телена ограда и през двукрила желязна порта влязохме в двора. Вилата беше двуетажна, с веранда; зад нея, откъм гърба й, се простираше градината, един декар хризантеми, цветен килим, бял, жълт, кремав. Красиви, макар и малко тъжни цветя, обичах ги, както обичах тихата есен.

Пред входа на вилата ни посрещна възрастен мъж, посивял, наметнат със скиорска винтяга. Представи се: Михаил Маринов Недев, братовчед на Недьо Недев, бивш железничар, сега пазач на вилата и помощник на Недьо в градинарските работи. Покани ни в салона, а той отиде в кухнята да прави кафе.

Салонът беше безличен, както самия Недьо.

Докато Баласчев заничаше, кой знае защо, около канапетата и под масите, аз захванах да разглеждам едно тесте снимки, захвърлени небрежно върху купчина стари списания. Взирах се разсеяно в образите на непознати хора, ослушвах се във въздишките на вятъра, който шеташе около прозорците, и изведнъж изтръпнах. Аз рядко изтръпвам и почти никога не изтръпвам изведнъж, но този път като че ли ме прониза наистина електрически ток. От една кафеникава снимка ме гледаха усмихнати мъж и жена. Мъжът се вряза в очите ми, а жената изчезна.

И двамата стояха изправени до ствола на едно дърво, но аз виждах само мъжа. Той беше облечен в широк лоден, носеше бомбе на главата си, връзката му беше вързана в широк, хлабав възел. Лицето му беше скулесто, носът — малко орлов, в присвитите му и продълговати очи се четеше една изкуствена усмивка. Човекът с бомбето!

Влезе бай Михаил, носеше ни на поднос кафе и коняк.

— Бай Михаиле — рекох му, — познаваш ли тия хора? — И му показах картичката.

— Хубава работа! — усмихна се възкисело бай Михаил. — Че как няма да ги познавам? Това е щерката на Недьо, Светлана, и зетят Спиридон. — Той се взря в лицето ми учудено и запита: — Защо?

— Ами тъй! — казах аз с колкото се може по-равнодушен глас. — Хубава е двойката, затуй те попитах. Какъв хубавец зет има твоят братовчед, браво!

— Огън да го гори! — каза с угаснал глас бай Михаил. — Той е един разтурен човек, този хубавец. Коцкар и картоиграч. Зачерни Недя той, ами добре, че Светлана се усети навреме, та взе мерки да му даде пътя.

— Развеждат ли се? — попитах.

— Тя подаде заявление за развод! — каза някак гордо бай Михаил. — Сега живеят разделено. Тя в Пловдив, той — тука. На него туй шега му се вижда, все не вярва, че разводът ще стане, и понякога дохожда при Недя, но Недьо ме е предупредил да го държа настрана. И аз не го пущам крачка да направи сам, когато се домъкне тук, а Недьо отсъствува.