— Това не бива да правите в България, господине.

— Защо? — погледна го учудено Периа. — И това ли е забранено?

— Нищо не е забранено, но не е прието — отвърна изискано администраторът. — Аз съм следвал в Сорбоната.

— Съжалявам! — каза Периа и си прибра банкнотата. — Не исках да ви обидя…

— Ето ви ключа! — добави Берберов. — Двеста и осма стая. — Той се усмихна едва забележимо: — Поне съм сигурен, че душът работи…

Периа взе ключа и излезе от стаята. Берберов тъкмо посегна към книгата и се дочуха нови стъпки. О, чудеса — втори пътник!… И тоя наистина си го биваше. Навярно си бе пийнал, защото малкият спортен каскет беше сложен доста накриво на валчестата му полуплешива глава. Да, пийнал беше, разбира се, още от прага силно го лъхна на вино.

— Аз съм директор Капелани! — представи се охотно пътникът. — Може ли една хубава стая?

— За вас всичко може, господин Капелани. Паспорта, ако обичате…

Капелани намери паспорта си едва в последния джоб, в който бръкна. Докато тършуваше из джобовете си, изтърси някакви книжки и се наведе да ги прибере. Но това движение се оказа малко прекалено за него, той леко залитна и подпря с валчестия си задник вратата. Когато се изправи, на лицето му се бяха появили слаби белези на виновност.

— „Каберне“ е много хубаво вино — каза Кепелани, — но малко силничко.

— Да, бива си го — съгласи се веднага Берберов, докато разгръщаше паспорта му. — Но, за съжаление, в нашия ресторант няма.

— А какво ще ми препоръчате?

Берберов би му препоръчал да се наспи хубаво, но това не влизаше в неговите задължения. Той малко се позамисли.

— „Магура“ например…

— „Магура“?… Какво хубаво име. А какво представлява?

— Много елегантно вино, господин Капелани… И много леко.

— Да, разбирам ви — отвърна обидено Капелани. — Искате да кажете, точно за мене, — На кое наше вино прилича?

— На „Анжу“, да речем.

— Розе?… Да, не е толкова лошо… Как е ресторантът ви?

— Днес е чудесен! Оркестърът има почивен ден.

— А какво ще ми препоръчате за хапване?

— Вретено!

— Вретено? — едва изфъфла думата Капелани. — А какво е то?

— Нещо като самолетна перка. Но с превъзходен вкус. Капелани лекичко се облиза.

— Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша? — каза той. — Идвам от Истанбул, пътувам за Париж…

— С удоволствие, господин Капелани… Имате стая 212… Ето ви ключа! Да ви събудя ли сутринта?

— Обезателно! — каза живо Капелани. — В четири и половина. Заминавам с „Ер Франс“…

Като се клатеше леко, Капелани тръгна към стаята си. Не беше, разбира се, толкова лесно да сложи малкия секретен ключ в ключалката. Стаята му се видя чиста и приветлива, той метна небрежно чантата си на багажната масичка. А сега две-три хапчета „Алка Зелтцер“ и след четвърт час ще бъде готов за нови подвизи. В края на краищата днеска е неговият последен ден, утре отново ще попадне под ярема на своята Ксантипа.

В същото време и Периа се бе погрижил за себе си. Той позвъни по телефона в ресторанта, за да си поръча нещо. Обади се сам управителят, но трябваше да проговори по немски, за да се разберат.

— Две бутилки бира, моля. Каква имате?

— Само немска.

— Добре, немска! А хайвер някакъв?… Черен?… Отлично!… С малко препечен хляб. В двеста и осем.

— В двеста и осем. Веднага! — отвърна машинално управителят.

Когато келнерът потегли със своята табличка към хотела, в ресторанта влезе Капелани. Изглеждаше в най-добро разположение на духа и наистина вече бе готов за подвизи.

А през това време Берберов прилежно възпитаваше своите чувства. Но както е известно, емоциите обикновено възбуждат жажда. В обикновен ден навярно би прескочил за десетина минути в ресторанта, за да пийне нещичко. Или да хапне една гореща пача, след която всяко вино е хубаво. Но сега, за съжаление, не можеше. В ресторанта е най-малкото Капелани, не е никак възпитано да седне на съседна маса със своите пътници. И трябваше да се задоволи с чаша студена вода, която не му направи никакво впечатление. Вода той пиеше само няколко глътки дневно, когато вземаше своя презинол против кръвно налягане. Макар че много често се случваше да го глътне и с вино.

Самолетите продължаваха да пристигат. Дойде далечният „варшавянин“, след това грамадният ТУ-154 на Аерофлот. И паспортното бюро, и митниците гъмжаха от хора. Когато самолетите наближаваха аерогарата, стените на хотела сякаш се превръщаха в мембрани, но Берберов не ги усещаше. Бе свикнал с всички шумове, особено със самолетните. И ако се случеше да заспи, както обикновено се случваше, надали би се събудил дори ако самолетът паднеше върху покрива на хотела.

В десет без десет пристигна „ливанецът“ от Бейрут. Самолетът беше български, от най-модерните, но пътниците бяха малко. Тия дни пак имаше някакви сблъсквания по израелската граница, някакви нарушения на въздушното пространство. Никой не пътуваше в такова неспокойно време освен тия, които нямаха друг изход. След малко пътниците влязоха в помещението за митническия контрол. Колкото и да бе изморен, младият митничар веднага съгледа красивата дама, която с лека стъпка приближаваше точно към него. Беше я виждал и друг път, знаеше че има дипломатически паспорт. Наистина беше много хубава и под влиянието на козметиката — почти без възраст. Можеше да има тридесет години, можеше и четиридесет. Всичко по гладкото й лице беше само фон дьо тен, бои и сенки, но много деликатно и нежно положени. Изящни изкуствени мигли, може би перука. И въпреки това беше естествена и красива. Най-силно впечатление правеше облеклото й — беше облечена с истински парижки шик. Всички в митническия хол — и мъжете, и жените — се обърнаха да я видят. Не направиха изключение и твърде заетите митничари. Един от тях завистливо измърмори: