И действително екнаха няколко много далечни изстрела.

Жената изпусна дебелата котка. Котката се пльосна като мокро тесто. Тълпата зарева.

„Значи аз съм пропуснал такова значително събитие — помисли си докторът. — Наистина аз цял месец не съм излизал от стаята. Работих затворен. Нищо не знаех…“

В това време още по-далеч гръмна няколко пъти един топ. Гърмът заподскача като топка и се търкулна по вятъра. Не само докторът се уплаши и бързо отстъпи няколко крачки — цялата тълпа се стъписа и пръсна. Децата заплакаха; гълъбите изпляскаха с криле и се разхвърчаха; кучетата, приклекнали, завиха.

Започна силна топовна стрелба. Вдигна се невъобразима глъчка. Тълпата напираше в портите и викаше:

— Просперо! Просперо!

— Долу тримата шишковци!

Доктор Гаспар съвсем се обърка. В навалицата го познаха, защото мнозина го знаеха по лице. Някои се спуснаха към него, сякаш търсеха от него защита: Но докторът сам едва не плачеше.

— Какво става там? Как да узнаем какво става там зад портите? Може би народът побеждава; а може би всички вече са избити.

Тогава десетина души хукнаха натам, дето от площада започваха три тесни улички. На ъгъла имаше къща с висока стара кула. Заедно с другите докторът реши да се изкачи на кулата. Долу имаше пералня, която приличаше на баня. Там беше тъмно като в зимник. Нагоре водеше витлообразна стълба. В тесните прозорчета проникваше светлина, но тя беше много оскъдна, та всички се изкачваха бавно, с голяма мъка, още повече че стълбата беше вехта и с почупени перила. Не е мъчно да си представим колко труд и вълнения струваше на доктор Гаспар изкачването на най-горния етаж. Във всеки случай още на двадесетото стъпало в тъмнината се разнесе неговият вик:

— Ах, сърцето ми ще се пукне, пък си изгубих и тока!

Докторът беше изгубил пелерината си още на площада след десетия топовен изстрел.

На върха на кулата имаше площадка с каменна ограда. Оттук се откриваше гледка поне на петдесетина километра наоколо. Нямаше време да се любува човек на гледката, макар гледката да заслужаваше това… Всички гледаха нататък, дето се водеше сражението.

— Аз имам бинокъл. Винаги нося бинокъл с осем стъкла. Ето го — рече докторът и откопча каишката.

Бинокълът преминаваше от ръка в ръка.

Доктор Гаспар видя на зеленото пространство множество хора. Те тичаха към града. Бягаха. Отдалеч хората приличаха на разноцветни знаменца. Гвардейците на коне препускаха след народа.

Доктор Гаспар помисли, че всичко това наподобява картина от магически фенер. Слънцето ярко грееше, блестеше зеленината. Снарядите се пръскаха като късчета памук, пламъкът се появяваше за секунда, като че някой пращаше в тълпата слънчеви зайчета. Конете играеха, изправяха се на задните си крака и се въртяха като пумпали. Бял прозрачен дим прибули парка и Двореца на тримата шишковци.

— Те бягат!

— Те бягат… Народът е победен.

Бягащите хора се приближаваха към града. По цели купчини хора падаха на пътя. Сякаш върху зеленината се сипеха разноцветни парцалчета.

Един снаряд изсвири над площада.

Някой, уплашен, изпусна бинокъла. Снарядът се пръсна и всички, които бяха на върха на кулата, се спуснаха назад, долу, вътре в кулата.

Един шлосер се закачи с кожената си престилка за някаква кука. Той се озърна, видя нещо ужасно и закрещя тъй, че се чу по целия площад:

— Бягайте! Хванаха оръжейния майстор Просперо! Ей сега ще влязат в града!

На площада настана бъркотия. Тълпата се отдръпна от портите и се юрна от площада към уличките. Всички бяха оглушали от стрелбата.

Доктор Гаспар и още двама души се спряха на третия етаж на кулата. Те гледаха от тясното прозорче, пробито в дебелата стена.

Само един от тях можеше да погледне както трябва. Останалите гледаха с едно око. Докторът също гледаше с едно око. Но и за едно око зрелището беше достатъчно страшно.

Грамадните железни порти се разтвориха в цялата си ширина. Около триста души отведнъж се втурнаха през тези порти. Бяха занаятчии в сиви шаячни куртки със зелени маншети на ръкавите. Те падаха, облени в кръв. По техните глави препускаха гвардейци. Гвардейците сечаха със сабите и стреляха с пушките. Жълтите пера се развяваха, проблясваха черните мушамени шапки, конете разтваряха червена паст, изблещваха очи и пръскаха пяна.

— Гледайте! Гледайте! Просперо! — извика докторът.

Оръжейния майстор Просперо мъкнеха с примка. Той вървеше, падаше и пак ставаше. Червеникавите му коси бяха разчорлени, лицето му беше окървавено и дебела примка стягаше шията му.

— Просперо! Той е паднал в плен! — извика докторът.

В това време един снаряд попадна в пералнята. Кулата се наведе, люшна се, една секунда се задържа в косо положение и рухна. Докторът полетя презглава, изгубил втория си ток, бастуна, куфарчето и очилата.

Докторът имаше късмет: той не си разби главата, и краката му останаха здрави. Впрочем това не значи нищо. Дори и щастливото падане заедно с улучената от снаряда кула не е съвсем приятно, особено за човек, който не е млад, а по-скоро стар, какъвто беше доктор Гаспар Арнери. Във всеки случай докторът изгуби съзнание само от уплаха.