— На лов ли отивате?

— Може би сте чували за сблъсъка ми с онзи звяр Мбвун — въздъхна агентът. — Поуката е колкото проста, толкова и наложителна: трябва да бъда готов за всичко. Това пищовче може да прониже слон, при това по дължина.

— Нападателно оръжие, откъдето и да го погледнеш — каза Хейуърд.

— Приемам това за одобрение — усмихна се Пендъргаст. — Разбира се, отбраната е не по-малко важна и по тази причина си имам и броня. — Дръпна ципа на комбинезона и под него мътно проблесна бронежилетка. Извади от куфара плътно прилепваща шапка от кевлар, която бързо нахлузи на главата си. Последваха я портативна инсталация за пречистване на вода и още няколко предмета, които бързо изчезнаха в многобройните джобове на дрехата му. Накрая измъкна две старателно запечатани найлонови торби, в които имаше дълги черни ленти, сякаш от кожа за обувки.

— Пемикан — обясни той.

— Моля?

— Изсушено филе миньон, нарязано на ивици и оваляно в натрошени ядки и сушени плодове. Съдържа всички минерали, витамини и протеини, от които се нуждае човешкият организъм. Изненадващо вкусно. Никой не може да измисли по-добра храна за експедиции от първите заселници. Луис и Кларк са карали на нея с месеци.

— Е, поне с храна сте се запасили — поклати глава Хейуърд. — Разбира се, ако междувременно не се загубите…

Пендъргаст дръпна ципа на горнището си и опипа хастара.

— Тук са картите — най-ценната част от оборудването ми. Подредил съм ги като летците по време на Втората световна война. — Върху фината коприна личеше сложна система от тунели, проходи и железопътни линии, начертани с точна ръка.

Затвори ципа и после, сякаш спомнил си нещо важно, започна да рови из джобовете си. Измъкна връзка ключове и й ги подаде.

— Мислех да ги облепя със скоч, за да не дрънчат, но май ще е по-добре да ви ги предам за съхранение. — От друг джоб извади портфейла и служебната си карта. — Тези неща също няма да ми трябват долу. Моля ви да ги предадете на лейтенант Дагоста.

Опипа отново комбинезона, сякаш да се увери, че всичко е на мястото си, после се завъртя, спусна крака в тръбата и кимна към куфара:

— Ще ви бъда много благодарен, ако се погрижите за него.

— Моля, няма защо — отвърна Хейуърд. — Ще чакам картичка.

Капакът меко хлопна над тъмната и влажна тръба. Хейуърд се наведе и го притисна към пода.

Марго наблюдаваше титруването, без да мига. Бистрите капки равномерно тупваха в разтвора, чийто цвят всеки момент трябваше да се промени. Изправен до нея, Фрок почти не дишаше. Това я накара да си даде сметка, че също е затаила дъх.

Изведнъж, без никакъв преход, разтворът придоби яркожълт цвят. Тя бързо завъртя стъкленото кранче, за да прекрати изтичането, след което провери нивото на разграфения цилиндър.

После изведнъж я обзе притеснение и дори страх — чувства, които отдавна й бяха познати. Отстъпи крачка назад и замръзна на място. В главата й нахлуха картини от драмата, която преди осемнадесет месеца се беше разиграла в друга лаборатория, на тридесетина метра надолу по коридора. И тогава бяха само двамата, надвесени над генетичния екстраполатор на Грег Кавакита, който бълваше физическите характеристики на съществото, по-късно станало известно под името Мбвун — Музейния звяр.

Спомни си как беше започнала да проклина изследователя Джулиан Уитлъси, чиято експедиция бе изчезнала без следа в джунглите на Амазония. Същият Уитлъси, който безразсъдно беше използвал листата на някакво водно растение за опаковка на предназначените за музея образци. Но той не е могъл да знае, че точно това растение е любимата храна на Мбвун, те — също. По-късно се оказа, че специфичните хормони в листната маса са от жизненоважно значение за оцеляването му. Лишен от естествената си среда, звярът беше тръгнал да търси храна — въпросните останки от опаковката, които, по ирония на съдбата, се бяха оказали заключени в едно от музейните хранилища. Лишен от достъп до тях, Мбвун се насочил към най-близкия им заместител — хипоталамуса в човешкия мозък.

Вперила поглед в жълтата течност, Марго си даде сметка, че освен страх, изпитва и остро чувство на неудовлетворение. В цялата работа имаше нещо странно, нещо необяснимо. Така се беше чувствала и в онази ужасна вечер, когато отнасяха трупа на Мбвун след касапницата при откриването на експозицията „Суеверия“. Откараха го със затворен микробус с държавни номера и повече не го видя. Не искаше да си признае особеното усещане, че не бяха успели да разнищят нещата докрай, че така и не разбраха що за същество е Мбвун. Беше очаквала да се запознае с протоколите от аутопсията и докладите на патоанатомите — изобщо с всичко, което би дало отговор на въпроса защо звярът се е ориентирал към музея, за да си търси храна, или пък защо в организма му има толкова голямо количество човешки гени. Нещо, което да сложи точка на цялата ужасна история, да прогони собствените й кошмари.

Едва сега започна да си дава сметка, че не е била напълно убедена в теорията за еволюционната аберация на Фрок. Насили се и извика в съзнанието си онези ужасни мигове, в които всъщност бе зърнала звяра, втурнал се към нея и Пендъргаст в здрача на дългия коридор с триумфален блясък в дяволски светещите си очи. За нея това беше по-скоро хибрид, отколкото аберация. Но какъв хибрид?

Проскърцването на инвалидния стол я върна в настоящето.

— Да опитаме още веднъж, за по-сигурно — предложи Фрок.