— Тцъ.

— Истина ти казвам, Бога ми. Гледал съм го на филм. Гнезда.

— Т’ва са птиците бе — поправи го Кроули.

— Гнезда — настоя Азирафел.

Кроули реши да не спори по темата.

— И к’во — поде той. — Значи всичките създания, голи и мацки. Малки, искам да кажа. Големи и малки. Сума ти от тях имат мозъци. И после — драннн!

— Но ти си част от това — рече Азирафел. — Ти изкушаваш хората. И си те бива. Кроули тресна чаша о масата.

— Това е друго. Не е задължително те да се съгласяват. Онова там, неизразимо великото, нали така? Това вашите го измислиха. Трябвало постоянно да изпитваш хората. Но без да ги унищожаваш.

— Добре де, добре де. И на мене не ми харесва повече, отколкото на тебе, но нали ти казах. Не мога да не се почти… подши… да не правя онова, което ми казват. Ангел съм, тъй де.

— В Рая няма кина — рече Кроули. — И филмите са много малко.

— Не се опитвай да изкушаваш мен — пророни окаяно Азирафел. — Знам те тебе, змия със змия такава.

— Само си помисли — продължи безмилостно Кроули. — Знаеш ли ти к’во е вечността? К’во е вечността, знаеш ли? Искам да кажа, ти вечността знаеш ли к’во е? Значи на края на вселената има една голяма планина, разбираш ли, цял километър и половина висока, и на всеки хиляда години едно птиче долита…

— Какво птиче? — попита подозрително Азирафел.

— Ми т’ва птиче, дето ти казвам. И на всеки хиляда години то…

— Все едно и също птиче през хиляда години?

Кроули се поколеба.

— Ами да — рече той.

— Ега ти дъртото птиче.

— Добре де. Та на всеки хиляда години това птиче долита…

— Докретва…

— … долита чак до тая планина и си точи човката…

— Я задръж. Т’ва не може да го бъде. Оттука до края на вселената има сума ти… — ангелът направи широк, макар и лъкатушен замах, — сума ти нищо и никакво, момчето ми.

— Но все пак то си долита там — настоя Кроули.

— Как?

— Няма значение!

— С космически кораб например — предложи ангелът.

Кроули поомекна.

— Ми хубаво — рече той, — щом така ти харесва. Та както и да е, т’ва птиче…

— Само че нали си говорим за края на вселената — продължи Азирафел, — значи трябва да е от ония космически кораби, дето, като стигнеш края, излизат твойте потомци. Значи трябва да кажеш на потомците си: „Вижте к’во, като стигнете до планината, трябва да…“ — той се поколеба. — К’во трябва да правят?

— Да си остри човката на планината — рече Кроули, — а като полети обратно…

— … с космическия кораб…

— … след хиляда години се връща и пак прави същото — побърза да каже Кроули.

Последва миг пиянско мълчание.

— Бе толкоз много усилия зарад едното подостряне на човката — заразмишлява Азирафел.

— Слушай — настоя Кроули. — Става въпрос за това, че когато птичето изравни планината със земята и нищичко не остане от нея, тогава…

Азирафел отвори уста. Кроули беше наясно, че се готви да изтърси нещо по повод относителната твърдост на птичите човки и гранитните планини, и бързо се юрна по-нататък.

— … ти няма още да си догледал „Нотите на живота“.

Азирафел замръзна на място.

— А на тебе тоя филм ще ти хареса — отсече безмилостно Кроули. — Наистина.

— Момчето ми…

— Няма да имаш друг избор.

— Чуй ме…

— Раят няма вкус.

— Виж сега…

— Освен това кьорав суши-ресторант няма. Болка се изписа по станалото изведнъж много сериозно лице на ангела.

— Не мога да се оправям с това, като съм пиян — рече той. — Трябва да изтрезнея.

— И аз.

Щом алкохолът напусна кръвните им потоци, и двамата се смръщиха и поизправиха гърбове. Азирафел поправи вратовръзката си.

— Не мога да се меся в Божествените планове — изграчи той.

Кроули се загледа замислено в чашата си и пак я напълни.