— Моля?

— Струва ми се, че тук витае едно такова огромно чувство на любов. Не мога да ти го обясня по-добре. Особено пък на тебе.

— Искаш да кажеш като…? — начена Кроули. Последва бръмчене, писък и дрънчене. Колата спря. Азирафел примигна, отпусна ръце и плахо открехна вратата.

— Блъснал си някого — рече той.

— Не, не съм — възрази Кроули. — Някой е блъснал мен. Излязоха. На шосето зад бентлито лежеше прострян велосипед; предното му колело беше огънато в похвално добре издокарана лента на Мьобиус. Задното прещрака злокобно няколко пъти и спря.

— Да бъде светлина — рече Азирафел. Бледосиньо сияние огря пътя.

От канавката край тях някой се обади:

— Как го направи, по дяволите? Светлината изчезна.

— Кое? — попита виновно Азирафел.

— Хммм… — сега гласът прозвуча смутено. — Май съм си ударила главата в нещо…

Кроули впери поглед в дългата метална драскотина върху лъскавата боя на бентлито и трапчинката на бронята. Трапчинката се заглади с пукот. Боята заздравя.

— Станете, млада госпожице — рече ангелът и издърпа Анатема от папрата. — Нямате счупени кости. — Това беше твърдение, а не надежда; имаше една дребна фрактура, но Азирафел не издържа на сгодния случай да стори добро.

— Фаровете ви не светеха — започна тя.

— И вашите — рече виновно Кроули. — Което си е вярно, вярно си е.

— С астрономия се занимаваме, а? — рече Азирафел и изправи колелото. От кошницата отпред изпопадаха разни неща. Той посочи очукания теодолит.

— Не — отвърна Анатема. — Искам да кажа, да. А я вижте какво направихте с горкичкия стар Фаетон.

— Моля? — рече Азирафел.

— Колелото ми. Цялото е огънато на…

— Да се смаеш колко са гъвкави тия стари машини — рече ведро ангелът и й връчи велосипеда. Предното колело блестеше на лунната светлина идеално кръгло като някой от кръговете на Ада.

Тя се вторачи в него.

— Е, след като вече всичко е ясно — рече Кроули, — може би ще е най-добре всички да си вървим по ъ-ъ… Ъъ… Вие съвсем случайно да знаете пътя за Долен Тадфийлд?

Анатема продължаваше да се взира в колелото си. Беше почти сигурна, че когато тръгна, към седалката нямаше прикрепена чантичка с комплект за поправяне на спукани гуми.

— Точно под хълма е — отвърна тя. — Това нали си е моето колело?

— О, разбира се — отвърна Азирафел, като се чудеше дали не се е престарал.

— Само дето съм убедена, че Фаетон никога не е имал помпа.

Ангелът погледна виновно.

— Но има място за помпа — рече той безпомощно. — Онези две малки кукички.

— Та казвате, точно под хълма? — Кроули сръчка ангела.

— Аз май трябва да съм си чукнала главата някъде — рече момичето.

— Бихме ви предложили да ви закараме, разбира се — побърза да каже Кроули, — но няма къде да сложим колелото.

— Освен отгоре на багажника — додаде Азирафел.

— Бентлито няма… о.

Ангелът намятка разсипаните неща от кошницата на задната седалка и помогна на смаяното момиче да се настани при тях.

— Бива ли да не проявим съчувствие — рече той на Кроули.

— За тебе може и да не бива. Ама за мене бива. Имаме си друга работа, нали знаеш. — Кроули метна кръвнишки поглед на новата лавица за багаж. Ремъците й бяха в шотландско каре.

Колелото се вдигна във въздуха и се завърза здраво на място. После Кроули се качи в колата.

— Къде живеете, драга? — изчурулика Азирафел.

— Колелото ми нямаше и фарове. Е, имаше, ама от ония, дето им се слагат двойни батерии. Батериите изгниха и аз ги махнах — рече Анатема. После метна сърдит поглед на Кроули. — Аз имам нож, да знаете — рече тя. — Някъде тук.

Азирафел явно се шокира от намека.

— Мадам, уверявам ви…

Кроули включи фаровете. Не му бяха нужни, за да вижда, но така останалите хора по пътя се нервираха по-малко. После запали колата и спокойно подкара надолу по хълма. Пътят излезе изпод дърветата и след неколкостотин метра стигна до покрайнините на средно голямо село.

Селото му беше някак познато. Единайсет години бяха минали, но това място определено му навяваше някакъв далечен спомен.

— Има ли болница тук наоколо? — попита той. — Държат я монахини?