Върху трона от щайгата за мляко настана мързеливо раздвижване. Адам щеше да говори.

Ония млъкнаха. Винаги си струваше да изслушаш Адам. Дълбоко в сърцата си Ония знаеха, че не са банда от четирима. Бяха банда от трима души, която принадлежеше на Адам. Но ако искаш трепети и да ти е интересно, и дни, фрашкани с преживявания, то никой от Ония не би заменил по-нисшето си положение в бандата на Адам за водачество, на която и да е банда, където и да е.

— Не разбирам защо всички са толкова зле настроени към вещиците — рече Адам.

Ония се спогледаха. Звучеше обещаващо.

— Ами те попарват посевите — обясни Пепър. — И потапят кораби. И ти казват дали ще станеш крал и не знам какво си. И варят разни билки.

— Майка ми използва билки — възрази Адам. — И твоята също.

— О, на тия билки нищо им няма — намеси се Брайън, решен да не губи позиция като спец по окултното. — Според мен Господ е рекъл, че лошо няма, ако използваш джоджен, градински чай и тъй нататък. Много ясно, че на джоджена и на градинския чай им няма нищо.

— И могат да те разболеят само като те погледнат — продължи Пепър. — Вика му се „уроки“. Поглеждат те, а после се разболяваш и никой не знае защо. И правят твоя фигурка, и я набождат цялата с карфици, и после се разболяваш там, където са забити карфиците — додаде бодро тя.

— Такива работи вече не се правят — настоя Уенслидейл, рационално мислещата личност. — Щото сме измислили Науката и всичките викарии са изгорили вещиците за тяхно собствено добро. Вика му се Испанската инквизиция.

— Тогава според мен трябва да разберем дали оная в Джасмин котидж е вещица и ако е, да извикаме господин Пикърсгил — предложи Брайън. Господин Пикърсгил беше викарият. В момента дебатираше с Ония по теми, простиращи се от катеренето по тиса в църковния двор до звъненето по хорските врати, придружено с побягване.

— Според мен не е разрешено да гориш хората — възрази Адам. — Иначе хората щяха през цялото време да правят така.

— Ако си набожен, може — увери го Брайън. — И освен това то пречи на вещиците да отидат в Ада, затова според мен те биха били много благодарни, стига да го разберат както трябва.

— Не мога да си представя Пики да гори някого — рече Пепър.

— Абе знам ли — изказа се многозначително Брайън.

— Не точно да ги гори с истински огън — изсумтя Пепър. — По-скоро ще каже на техните и ще ги остави те да решават дали някой ще гори или не.

Ония заклатиха глави, отвратени от днешното ниско равнище на духовническата отговорност. После останалите трима погледнаха очаквателно Адам.

Винаги поглеждаха очаквателно Адам. Той беше човекът с идеите.

— Може би ще трябва да се справим сами — предложи той. — Все някой трябва да направи нещо, щом вещиците се ширят така. То е като… като Районния патрул.

— Районен лов на вещици — предложи Пепър.

— Не — отряза я студено Адам.

— Но не можем да бъдем Испанската инквизиция — изтъкна Уенслидейл. — Не сме испанци.

— Бас ловя, че за да си Испанската инквизиция, не е нужно да бъдеш испанец — възрази Адам. — На бас, че е същото като яйцата по шотландски или американските хамбургери. Само трябва да прилича на испанско. Просто ще го направим така, че да изглежда испанско. Тогава всеки ще разбере, че е Испанската инквизиция.

Последва мълчание.

То беше нарушено от пукането на една от празните кесийки от чипс, натрупали се около Брайън. Погледнаха го.

— Аз имам плакат на бой с бикове с името ми, написано на него — изрече бавно Брайън.

Обядът мина и замина. Новата Испанска инквизиция отново се събра.

Главният инквизитор я огледа критично.

— Какво е това? — попита той настоятелно.

— Тракаш с тях, докато танцуваш — обясни Уенслидейл с отбранителна нотка в гласа. — Леля ми ги донесе от Испания преди години. Май кастанети им викаха. Ето виж, на тях е нарисувана испанска танцьорка.

— Но защо танцува с бик? — учуди се Адам.

— За да си личи, че са испански — обясни Уенслидейл.

Адам го пусна покрай ушите си.

Бикоборският плакат беше всичко, което Брайън бе обещал.

Пепър донесе нещо, доста наподобяващо сосиера, изплетена от ракита.

— В него се налива вино — заяви тя предизвикателно. — Майка ми го донесе от Испания.

— Няма нарисуван бик на него — строго рече Адам.

— Не е задължително! — възрази Пепър и зае поза, съвсем лекичко отбранителна.