А длъжността началник-смяна изисква солиден, способен човек, който никога не губи самообладание, човек, за когото да си сигурен, че в критичен момент няма да хукне към паркинга. Фактически човек, който създава впечатлението, че пуши лула, дори и да няма този навик.

В контролната зала на електроцентралата „Търнинг пойнт“ беше три часът през нощта — обикновено тихо и спокойно време, когато няма кой знае какво за вършене освен да попълваш дневника и да се вслушваш в далечния рев на турбините.

Така беше досега.

Хорас Гандър погледна мигащите червени лампи. После погледна някакви скали. После погледна лицата на колегите си. После вдигна очи към голямата скала в дъното на залата. Четиристотин и двайсет практически надеждни и почти евтини мегавата напускаха станцията. Според другите датчици тях не ги произвеждаше нищо.

Той не каза: „Ама че смахната работа.“ Не би казал „Ама че смахната работа“ дори и ако стадо овце се беше изнизало покрай него, яхнало велосипеди и свирейки на цигулки. Отговорните инженери не приказваха така.

Онова, което той каза, беше:

— Алф, по-добре се обади на директора.

Изминаха три много натоварени часа, изпълнени с купища телефонни разговори, телекси и факсове. Двайсет и седем души в бърза последователност бяха вдигнати от леглата си; на свой ред те вдигнаха от леглата още петдесет и трима, защото има едно нещо, което човек иска да знае, събудят ли го в паника в четири часа сутринта, и то е, че не е сам.

Както и да е, за да ти позволят да отвинтиш капака на атомен реактор и да погледнеш вътре, трябва да получиш всевъзможни разрешения.

Получиха ги. Отвинтиха го. Погледнаха вътре.

Хорас Гандър каза:

— Трябва да има някаква разумна причина за това. Петстотин тона уран не могат просто така да се вдигнат и да се измъкнат.

Броячът в ръката му би трябвало да пищи. Вместо това сегиз-тогиз цъкаше апатично.

Там, където трябваше да се намира реакторът, имаше празно пространство. Вътре спокойно можеше да се играе скуош.

На самото дъно сам-самичко сред ярко осветения, студен под се въргаляше лимоново бонбонче.

Навън, в огромната зала с турбини, половината машини продължаваха все така да си реват.

А на стотина километра оттам Адам Йънг се въртеше насън в леглото си.

Рейвън Сейбъл, строен, брадат и облечен в черно от глава до пети, седеше в черната си лимузина с изящна линия и говореше по черния си телефон с изящна линия с базата на Западното крайбрежие.

— Как върви? — попита той.

— Добре изглежда — отвърна шефът на маркетинга. — Утре закусвам с купувачите от всички водещи вериги супермаркети. Никакъв проблем. Следващия месец по това време ще продаваме ХАПНИ(tm) във всички магазини.

— Добре се справяш, Ник.

— Няма проблеми. Няма проблеми. Така е, защото знаем, че ти си ни зад гърба, Рейв. Страхотно ръководиш, пич. При мене винаги сработва.

— Благодаря ти — Сейбъл прекъсна връзката.

Беше особено горд с ХАПНИ(tm).

Корпорацията „Ново хранене“ бе започнала почти от нищото преди единайсет години. Малък екип от учени, които изследваха храната, огромен екип от служители по маркетинга и връзките с обществеността и стилна емблема.

Две години инвестиции и проучвания в „Ново хранене“ бяха произвели на бял свят ЖВАК(tm). ЖВАК(tm) съдържаше изпредени, преплетени и изтъкани протеинови молекули, покрити и кодирани, внимателно разработени така, че и най-ненаситните ензими в хранопровода да ги отминават; несъдържащи калории подсладители; минерални масла вместо растителни; целулоза, оцветители и ароматизатори. Крайният резултат беше храна, почти неразличима от всяка друга, като не броим две неща. Първо, цената, която беше малко по-височка, и второ, хранителното съдържание, по груба преценка еквивалентно на това на уокмен „Сони“. Нямаше значение колко изяжда човек — той губеше килограми 28 .

Дебелите го купуваха. Слабите, които не искаха да надебелеят, го купуваха. ЖВАК(tm) беше идеалната диетична храна — внимателно изпредена, изтъкана, структурирана и ошлайфана така, че да имитира каквото си искаш — от картофи, та до сърнешко, макар че пилешкото вървеше най-добре.

Сейбъл си седеше спокойно и гледаше как парите се леят. Гледаше как ЖВАК(tm) постепенно запълва екологичната ниша, опразнена от едновремешната немаркова храна.

След ЖВАК(tm) той пусна СНАКС(tm) — нездравословен „боклук“, направен от истински боклук.