Играта

В началото на поредния си неприятен ден дребният тарикат Хенрик HP Петершон намира чужд мобилен телефон. Докато го разглежда, на екрана излиза адресирано лично до него предложение да се включи в Играта. Младежът решава да се позабавлява и приема. Той не подозира, че се забърква в рисковано приключение, което ще го отведе до върха на славата, а после ще го тласне в пропастта.

Играта наподобява легендарния „Боен клуб“ на Чък Паланюк — участниците нямат право да говорят за нея пред никого и трябва да се подчиняват безпрекословно на Водача. HP започва да изпълнява възлаганите му криминални мисии, които се записват и излъчват срещу заплащане за затворен кръг фенове. Това е не само забавно, но и му носи добри пари, а името му се издига в класацията на играчите. Всеки негов успех води до нова, още по-сложна и по-опасна мисия, а залозите стават все по-високи. HP се оказва въвлечен в мрачен свят на политически машинации, дирижирани от силните на деня.

Но когато Играта го изправя срещу собствената му сестра, служител на закона, HP осъзнава, че е стигнал твърде далеч.

Сензационната шведска трилогия „Game, Buzz, Bubble“ най-сетне излиза на български език! Сравнявана неслучайно с „Милениум“ на Стиг Ларшон, експлозивната смес от екшън и социална критика е насочена към всички пристрастени към мобилните си телефони, социалните мрежи и гледането на клипчета в YouTube. Българският превод следва плътно духа на оригинала, написан на уличен шведски, изпъстрен с много английски думи и изрази, вече станали неделима част от речника на младите.

Текстът се появи на дисплея за енти път и за пореден път HP [2] кликна раздразнено, за да го разкара. Не, не искаше да играе някаква проклета игра. Единственото, което искаше, бе да разбере как работи телефонът, който държеше в ръка, и дали въобще е възможно да направи нещо толкова просто като да позвъни с него.

Влакът от Мерща [3] , началото на юли, посока Стокхолм.

Почти трийсетградусова горещина, тениската лепнеше на гърба му, а езикът, вече съвсем пресъхнал, беше започнал да се сраства с небцето. Цигарите, естествено, бяха свършили и единственото налично облекчение беше вятърът, който проникваше през мизерното прозорче над него.

Подуши тениската си, след което провери и дъха си. Резултатът беше горе-долу очакваният. Случайно „гостуване“ за една нощ, махмурлук и умрели животни в устата, иийхаа! Почти перфектната неделна сутрин, ако не се брои малката подробност, че беше четвъртък и той трябваше да е отишъл на работа преди два часа. Дотук с изпитателния срок.

Все тая!

Мак Джобът [4] беше яко зле така или иначе. Банда задници, начело с шефа.

Важно е да се впишеш в колектива, Петершон. О, да, благодаря! Сякаш би седнал да припява „Кумбая“ и да кибичи с някакви загубеняци. Единствената причина да бъде там беше, за да получи отново право на помощи за безработни.

Suck my ass, mofos [5] !

Откри го точно след спирката в Русершберг. Малък, сребрист предмет на отсрещната седалка. Някой бе стоял там, но си беше отишъл, а влакът вече се движеше. Така че викане и махане нямаше да помогнат, ако решеше да се прави на бойскаут.

As if…!

Че нали всеки сам трябваше да се грижи за проклетите си вещи?!

Вместо това той бързо се огледа. С обигран поглед провери за охранителни камери и след като установи, че вагонът е твърде стар за такива, се премести, за да може на спокойствие да разгледа находката си.

Мобилен телефон, точно както и подозираше. Сутринта изведнъж започна да изглежда малко по-добре.

Нов модел, от онези без копчета, само със сензорен екран отпред.

Sweet!

Странно, но никъде не намери името на производителя. Може би телефонът беше толкова специален, че то нямаше нужда да се споменава? Или пък гравираните цифри на задната страна всъщност бяха търговска марка?

Там, изписано в светлосиво, стоеше числото 128. Надписът беше около сантиметър висок, леко релефен.

Не си спомняше някога да е чувал за такъв производител на телефони.

Е, what the hell…

Половин хилка [6] при Мобилния грък. Сигурно щеше да струва поне толкова. Алтернативата беше да се изръси две стотачки, за да разбие блокирането на IMEI [7] номера, което собственикът сигурно скоро щеше да активира, и да задържи телефона за себе си.

Но това едва ли беше възможно в момента.

Вчерашната вечер окончателно беше изчерпала и без това изтънелите му финанси. В сметката отдавна нямаше нищо и вече бе изгорил всички спасителни въжета. Но с няколко далавери тук и там касата скоро щеше да се напълни.

Такива като него не оставаха на дъното за дълго, мобилният телефон беше живо доказателство. Заобръща го, за да го разгледа по-внимателно.

Телефонът беше малък и тънък, не много по-голям от дланта му, с панел от неръждаема стомана. Малка дупка на задната страна подсказваше, че е снабден с камера, а най-отгоре имаше груба, черна щипка, с която вероятно бе възможно телефонът да се закрепи за дрехите. Щипката беше в ярък контраст с иначе минималистичния дизайн и той тъкмо бе на път да опита да я махне, когато екранът внезапно се съживи.

попита той, а под въпроса се появиха две икони — YES и NO.

HP подскочи от изненада. Унесен от махмурлука, дори не бе проверил дали телефонът е включен.

Тъпо!

Натисна бутона NO, след което се опита да разбере откъде да изкара менюто. Ако имаше късмет, може да може да звъни от телефона няколко дни, преди собственикът да успее да го блокира.

Но вместо да се покаже някакво начално меню, телефонът просто започна да повтаря въпроса си и след като — за-кой-ли-пореден-път-вече-не-помнеше — опита да го махне, вече беше на ръба да се откаже.

Проклет да е скапаният телефон!

Преглътна два пъти в опит да потисне гаденето. Дяволски махмурлук, знаеше си, че не трябва да смесва. Освен това и му се пушеше, така че беше на път да пукне. И онази мацка после, мамка му, направо удари дъното, но какво друго да очакваш, като се мъкнеш из предградията?

Наложило му се бе да скалъпи някаква история за мач по флорбол [8] и да се чупи набързо, когато слънцето безжалостно бе разкрило недостатъците на снощната находка. Ако се съдеше по меко казано неубедителните и протести, чувствата явно бяха взаимни. Run Forrest, Run!