Двамата мъже се изгледаха продължително и мълчаливо.

— Дали човек като теб — започна Нокс — нямаше да знае, че човек като мен е шпионин?

— Ти не си американски шпионин, но в днешно време ги има всякакви, Нокс. Това, с което се сблъскваме най-много тук, е частният промишлен шпионаж, напоследък стана много яростен.

— А аз си мислех, че се занимаваш с друго — отвърна Нокс. — Смятах те за служител в Консулството, шеф на сигурността.

— Не само — заяви Козловски.

— Виж, представи си, че както си седях в джунглата на Лаотян, купувах кован бронз и трепех комари с размерите на врабчета, изведнъж в главата ми светна една идея: мотоциклети. Само си представи това: Лиз с шалче, завързано около косата, вятърът развява ризата й, а ти си с навити до лактите ръкави. Отивате на пикник до Сужоу в някой топъл есенен следобед. Кажи ми, че не е идеално!

— Значи си се обадил на „Ръдърфорд Риск“ само за да те превозят?

— Не, попаднах на един приятел.

— В Камбоджа ли?

— Точно там. С Дейвид Дулич сме стари дружки. И двамата работехме за частна компания, която изпълняваше държавни поръчки на Ръмсфелд и Джордж Буш младши. Цели две години получавах заплата от него, и то добра. И изведнъж попадам на този човек в Бан Лунг. Бил там на екскурзия, доколкото знам. Та той ми предложи транспорт с фирмения самолет до Хонконг. Ти на мое място какво би направил? — обясни Нокс, но не посмя да лъже за подробностите, не беше ясно какво точно знае Козловски.

— Можеше да скалъпиш и по-добра история, ако имаше време — подкачи го той.

— Ако беше скалъпена, повярвай ми, щях да я измисля по-добре — отвърна Нокс и зачака. — Кажи, че ще ми помогнеш да получа достъп до складовете с конфискувани мотоциклети — продължи да настоява той. И добави: — Например днес.

— Ще си помисля… — отвърна Козловски. — Но те предупреждавам, че не искам да обсъждаш бизнеса си в мое присъствие, не искам никакви подаръци и никакви сделки.

— Ще се държа прилично, обещавам.

— Аха, добре — измърмори невярващо Козловски.

— Искам и още една услуга — тихо каза Нокс.

— Недей да прекаляваш — изгледа го предупредително мъжът.

— Какво би казал, ако мой приятел е изгубил нещо… нещо важно… и аз дойда с една SIM карта, в която има няколко телефона, които могат да му помогнат да намери това нещо?

— Не мога да ти помогна! — категорично заяви Козловски.

— Не си и представям, че би искал китайците да се ровят из изгубения багаж на приятеля ми. Това все пак са вещи на американец, няма да е добре за никого — започна да обяснява Нокс.

Погледът на Козловски се насочи към затворената папка със снимката на отрязаната ръка. Мъжът изпъна гръб на стола си и се изправи.

— Стига толкова! — заяви той. — Не мога да ти отделя повече време.

Двамата излязоха от кабинета заедно. Нокс го остави да обмисля връзката му с „Ръдърфорд Риск“, надявайки се, че може да го подтикне да се срещнат отново и да поговорят за изчезналия лаптоп на Данър, но предложението трябваше да излезе от Козловски.

И тъй като не искаше да го притиска повече за случая на Данър, Нокс пъхна китайската лична карта, която бе взел от монголеца, в ръцете на Козловски и каза:

— Би ли прекарал това през твоите момчета, за да видиш дали е истинска?

Козловски я грабна и я мушна в джоба си.

— Недей да надценяваш приятелството ни. Не мога да правя чудеса.

— Кой иска чудеса? — усмихна се Нокс.

— Ако си тръгнал по този път, може да ти трябва и чудо — отвърна Козловски.

— Какъв път? — спря се Нокс и го погледна, усещайки, че ще започнат да си говорят като приятели.

— На „Ръдърфорд Риск“ им е забранено да развиват дейността си тук, точно както е и с моята служба. Хрумвало ли ти е, че може би те използват?

— Ставаше въпрос само за едно пътуване дотук със самолет, нищо повече… — отвърна Нокс, сетне се поколеба за момент и допълни: — Но лаптопът на приятеля ми може да бъде много полезен. — Изплъзна се от езика му и само миг по-късно му се прииска да можеше да върне думите назад.

Ноздрите на Козловски потрепнаха от яд, но той успя да запази самообладание и заяви:

— Помни какво те предупредих!

— Колкото до отдела за конфискувани превозни средства… — напомни му Нокс, без да крие разочарованието си.

— За това се разбрахме още одеве.

10:15 часа

Нокс предпочете да върви пеша по булевард „Хуахай“, вместо да хване автобус или такси. Възхищаваше се на натоварения, но в същото време стриктно подреден уличен трафик, на птичите песни в градския парк и на хубавите жени, които минаваха край него. Спря се на широк площад пред един банков офис, огледа се и се обади по айфона.

— Давай — отговори му Дулич още преди второто позвъняване.