В най-жестоката империя в историята на човечеството, една робиня се издига до сърцето на властта... Рим през първи век след Христа: един свят на поквара, кръвопролития и тайни кроежи. Безмилостният и загадъчен император Домициан зорко следи всичко около себе си, от страх, че отвсякъде го дебнат убийци... но не очаква смъртта му да дойде от ръцете на жената, която го очарова най-много на този свят. Страстна, музикална и умна, Теа е робиня, родена в Иудея. Купена за развлечение на злобната богата наследница Лепида Полиа, Теа става съперница на господарката си за любовта на Ариус Варварина – най-свирепия нов гладиатор на Рим. Неговата обич дарява Теа с първите щастливи мигове в живота ?, но на връзката им бързо е сложен край, защото ревнивата Лепида успява да ги раздели.
книга първа от серията "Рим"
Пролог
Рим
Септември, 81 година след Христа
Прободох китката си с един решителен удар на ножа и наблюдавах с интерес как кръвта бликва от вената ми. Китките ми бяха нашарени с белези от разрези, но видът на собствената ми кръв все още ме запленяваше. Винаги имаше елемент на опасност: дали след всички тези години най-накрая няма да забия ножа твърде надълбоко по невнимание? Дали именно днес не е денят, когато ще видя как младият ми живот изтича в синия керамичен съд с красив фриз с нимфи по ръба? Тази мисъл осветяваше един живот, лишен, от каквито и да е вълнуващи събития.
Не беше писано да е сега. Кръвта, отначало шуртяща, намаля до тънка струйка и аз се облегнах на мозаечния стълб в атриума [1] със синия съд в скута.
Скоро лека мъгла щеше да се спусне пред очите ми и светът щеше да придобие приятни далечни нюанси. Нуждаех се от тази мъгла днес. Щях да придружавам новата си господарка до Колизеума, за да гледа гладиаторските игри по случай възкачването на новия император на трона. А от онова, което бях чувала за игритe...
1
Атриум (атрий) – приемна, парадната част на дома. – Б.ред.
– Теа!
Гласът на господарката ми. Измънках някаква ругатня на смесица от гръцки, иврит и простонароден латински, нито един от които тя не разбираше.
В синия съд вече имаше плитка локвичка кръв. Превързах китката си с ленена лента и затегнах възела със зъби, а после изпразних купата във фонтана на атриума. Постарах се да не окапя кафявата си вълнена туника. Очите на господарката ми щяха да забележат петно от кръв за част от секундата, а не ми се обясняваше по какви точно причини, веднъж или два пъти месечно, взимах синия керамичен съд с красив фриз с нимфи по ръба и го пълнех със собствената си кръв. И без друго, честно казано, имаше твърде малко неща, които изобщо бих споделила с нея. Тя не ме притежаваше от много дълго време, но вече бях разбрала това.
– Теа!
Обърнах се твърде бързо и трябваше да се подпра на колоните на атриума. Може би бях прекалила. Бях си източила твърде много кръв и се почувствах замаяна. Определено не беше добре за ден, в който трябваше да гледам как избиват хиляди животни и хора.
– Теа, спри да се размотаваш! – Господарката подаде хубавата си главица през вратата на спалнята; раздразненото изражение изглеждаше приятно замъглено пред очите ми. – Татко чака, а ти все още не си ме облякла!
Аз покорно тръгнах след нея, краката ми сякаш се носеха на няколко пръста над пода. Безвкусен под с мозаечни сцени на биещи се гладиатори с тризъбци, кръв, плискаща изобилно по квадратните червени тухли. Безвкусно, но подходящо: бащата на господарката ми, Квинт Полий, беше един от организаторите на императорските гладиаторски игри.
– Синята туника, Теа. С перлените карфици на раменете.
– Да, господарке.
Лепида Полиа. Бях купена за нея няколко месеца по-рано, когато навърши четиринайсет: нейна собствена прислужница, за да оправя косата и да вее с ветрилото сега, когато вече беше почти жена. Като подарък аз не бях толкова ценна, колкото перлената огърлица и сребърните гривни, и половината дузина копринени туники, които получи от щедрия си баща, но определено харесваше да има своя лична сянка.
– Пак ли си се порязала по време на вечеря, Теа? – веднага забеляза тя превързаната ми китка. – Наистина си непохватна. Само не изпускай кутията с бижутата, защото много ще се ядосам. Сега искам златните панделки, вплетени в косата ми в гръцки стил. Днес ще съм гъркиня… също като теб, Теа.
Тя знаеше, че не съм гъркиня, въпреки гръцкото име, дадено ми от атинския търговец – моят пръв собственик.
– Да, господарке… – измърморих аз на най-чистия гръцки, на който бях способна.
Изражение на недоволство потрепна между изящните черни вежди. Аз бях по-образована от господарката си и това я вбесяваше до краен предел. Опитвах се да го напомням поне веднъж седмично.
– Не си придавай важност, Теа. Дори и да можеш да говориш гръцки, ти си просто поредната малка еврейска робиня. Запомни го!
– Да, господарке.
Смирено навих и прихванах къдриците с фиба за коса. Тя продължаваше да бръщолеви:
– … Татко казва, че Белерофон ще се бие днес следобед. Наистина знам, че е най-добрият ни гладиатор, но има такова скучно лице! Може и да се облича като конте, но и всичкият парфюм на света не може да го превърне в Аполон. Разбира се, той е изумително грациозен, дори когато пронизва някого в гърлото… Ох! Убоде ме!
– Извинете, господарке.
– Лицето ти определено има зеленикав цвят. Няма защо да ти прилошава от игрите, тъй де. Гладиаторите, робите и затворниците – всички ще умрете по-рано или по-късно. Затова пък поне на нас ще ни е забавно.
– Може би е от еврейската ми кръв – допуснах аз. – Ние обикновено не намираме смъртта за забавна.
– Може и тая да е причината – Лепида разглеждаше боядисаните си нокти. – Обаче игрите днес със сигурност ще са вълнуващи. Трябваше ли императорът да вземе да се разболее и да умре точно в разгара на сезона – заради него не сме гледали добро представление от месеци.
– Колко несъобразително от негова страна – съгласих се аз.
– Но поне за новия император се говори, че обича игрите. Император Домициан. Тит Флавий Домициан… Чудя се какъв ли е? Татко направи всичко по силите си, за да му организира хубави двубои. Перлените обеци, Теа!