Като син на покойния Върховен повелител Акарин, спасител на града, и Сония, някогашното момиче от копторите и настояща Черна магьосница, от Лоркин се очаква да се впуска в приключения и да проявява героизъм. Затова когато лорд Денил приема поста Посланик на Гилдията в Сачака, Лоркин предлага да замине с него като негов помощник, с надеждата да остави и той своя отпечатък върху света. Когато научава, че Лоркин е попаднал в опасност, Сония е принудена от закона, който забранява на Черните магьосници да напускат града, да се довери на Денил с надеждата, че посланикът ще спаси сина й. Междувременно Сери се нуждае от нея повече от всякога. Някой започва да убива Крадци и когато семейството му става негова жертва, той намира доказателства, че Ловецът на Крадци използва магия. Или някой от членовете на Гилдията избива крадците един по един, или по улиците отново броди магьосник-отстъпник. Но този път той има пълен контрол над силата си — и е готов да я използва, за да убива. „В тази книга има всичко, което човек може да поиска от едно фентъзи.“ Deathray „Канаван успява да постигне идеалния баланс, смесвайки умело политиката на магьосниците и посланиците с драматизма на улицата.“ Publishers Weekly „Превъзходно завръщане във вселената на черните магьосници. «Мисията на посланика» е отлично начало на една нова, обещаваща поредица от Труди Канаван.“ Ерин Бритън, bookgeeks.co.uk Труди Канаван живее в мелбърнското предградие Фърнтри Гъли, в малка къща на един планински склон, близо до гората. Откакто се помни измисля истории за неща, които не съществуват, и е изумена, когато първият й публикуван разказ печели през 1999 година наградата „Ауреалис“ за най-добър кратък фентъзи разказ. Освен като илюстратор и дизайнер на свободна практика, тя работи и като графичен дизайнер и художествен директор на „Ауреалис“, австралийско списание за фентъзи и научна фантастика. Можете да й пишете на адрес [email protected], а повече за Киралия и Гилдията на магьосниците можете на откриете на адрес www.orbitbooks.co.uk
книга първа от трилогията "Изменникът шпионин"
Благодарности
При написването на тази книга имах щастието да си спестя стреса и разсейващите фактори, които толкова затрудниха завършването на предишната, затова списъкът с благодарности ще бъде кратък и приятен. Благодарение на Пол.
Три пъти ура за екипа от „Орбит“, особено за Дарън Неш и Джоана Креймър, които винаги проявяваха огромно търпение и готовност за работа, дори във времената на обезсърчаващи технически проблеми. Огромни благодарности и на местния екип на „Орбит“ и особено на Адел, Ейми, Линда и Тод, които ме водеха на срещи с читатели из книжарниците в родните им градове в Австралия и бяха наистина добра компания.
Едно специално благодаря на Мариан дьо Пиер за стилното изстрелване на книгата към пазара и за статистиките, които изненадаха дори мен.
Както винаги, благодаря на Фран, Лиз и всички останали агенти по света, които свършиха вместо мен тежката работа.
И на първите ми читатели, с които осъществихме обратна връзка — Дона, Никол, Джени, мама и татко.
И най-накрая, както винаги — на всичките ми читатели. Дано никога не оставате без хубави книги за четене!
Посвещавам тази книга на моите приятели Ивон и Пол. Благодаря ви за вашата подкрепа, прямота и търпение, и за това, че прочетохте тази история отново, и отново, и отново…
Част първа
Глава 1
Старият и новият
Сред потока словотворци, който извира от Новия град, изпъква поетът Реуин. Най-прочутото му и най-често цитирано произведение се нарича „Градска песен“. Ако се спрете за миг и се вслушате в него, ще откриете всичко онова, което се чува нощем в Имардин — една безкрайна приглушена и отвлечена комбинация от звуци. Гласове. Пеене. Смях. Стон. Издихание. Писък.
В мрака на Новия квартал на Имардин един мъж си припомни поемата. Той се спря и се заслуша, но вместо да се потопи в песента на града, мъжът се съсредоточи върху един далечен дисонантен тон. Звук, който просто не принадлежеше на това място. Звук, който повече не се повтори. Мъжът тихо изсумтя и отново пое по улицата.
След няколко крачки от сенките изскочи някаква фигура. Човекът се навеси застрашително над него и в ръката му проблесна острие.
— Дай парите! — разнесе се груб глас, изпълнен с решителност. Мъжът не отвърна нищо и остана неподвижно на мястото си. Отстрани може би изглеждаше вцепенен от страх. Отстрани може би изглеждаше дълбоко замислен. Но когато отново се раздвижи, го направи с неестествена бързина. Едно прищракване, едно изплющяване на ръкав и крадецът изпъшка, и се свлече на колене. Ножът му издрънча на земята. Мъжът го потупа по рамото.
— Извинявай. Неподходящата нощ, неподходящата мишена и не разполагам с време да ти обяснявам защо.
Когато крадецът се строполи по лице върху калдъръма, мъжът го прескочи и продължи напред. После се спря и погледна през рамо към другата страна на улицата.
— Хей, Гол! Нали трябваше да ме пазиш?
От сенките изникна друга едра фигура и бързо се приближи до мъжа.
— Като гледам, май нямаш нужда от това, Сери. С годините ставам все по-бавен. Скоро ще трябва да плащам на теб да ме пазиш.
Сери се намръщи.
— Слухът и зрението ти са все така остри, нали?
Гол потрепна.
— Колкото твоите — отвърна начумерено той.
— Много си прав — въздъхна Сери. — Може би е време да се оттегля. Но един Крадец никога не се оттегля.
— Освен ако реши да не бъде повече Крадец.
— Освен ако не се превърне в труп — поправи го Сери.
— Но ти не си обикновен Крадец. Предполагам, че за теб правилата не важат. Ти не се издигна по обичайния начин, така че защо да приключваш по обичайния начин?
— Ще ми се всички да мислеха като теб.
— И на мен. Градът щеше да бъде много по-приятно място.
— Когато всички мислят като теб? Ха!
— Поне за мен ще е по-приятно.
Сери се засмя и тръгна отново. Гол го последва на няколко крачки разстояние. „Той прикрива страха си добре — помисли си Сери. — Винаги го е правил. Но сигурно си мисли, че може и двамата да не преживеем нощта. Твърде много от останалите вече не са между живите“.
През последните няколко години бяха измрели повече от половината Крадци — водачите на подземните престъпни групи в Имардин. Отидоха си по различен начин, повечето от неестествена смърт. Намушкани, отровени, блъснати от високи сгради, изпепелени в огън, удавени или затиснати от срутени тунели. Някои твърдяха, че за всичко това е виновен един-единствен човек, самотен отмъстител, наричан Ловеца на Крадци. Останалите смятаха, че за това са виновни самите Крадци, които се опитваха да разрешат стари спорове.
Гол разправяше, че се правят залози не върху това кой ще бъде следващият, а как ще си отиде. Естествено, че на мястото на старите Крадци идваха млади, понякога по мирен път, понякога след бърз, кървав сблъсък. Това можеше да се очаква. Но дори тези смели новаци не бяха имунизирани срещу убийствата. Вероятността те да бъдат следващата жертва бе същата като при старите Крадци.
Между убийствата нямаше очевидна връзка. Между Крадците имаше много търкания, но нито едно не можеше да се приеме като причина за всичките тези убийства. И макар опитите за покушения срещу тях да не бяха нещо необичайно, големият брой трупове беше новост. Както и фактът, че убиецът на убийците нито се хвалеше с успехите си, нито някой го беше виждал в действие.