Ако можеш да изпревариш вятъра, да чуеш отвъд тишината, ще доловиш старите звуци, пулсиращи на това място. Далечни тръби, скърцане на кавалерийски седла, може би и ниското барабанене на самото време. Бледите образи на едновремешните ездачи, яхнали петнисти жребци с виеща се около бърните пара, изскачащи от сенките на Каньона на мъртвия орел, препускащи мощно през зелената прерия.

Понякога, когато вятърът духа подходящо, можеш да помиришеш още по-далечни неща. Така казваха навремето, така казват и днес. Трябва само да се облегнеш назад и да разшириш ноздри. Упражнявай се. Тогава ще ти се удаде. Първо ще усетиш обикновения мирис на безкрайна шир, а после – слабия полъх на стари илюзии.

Недалеч от мястото, където Карлайл Макмилън стоеше под лекия дъждец и гледаше към началото на нищото, падайки от един от по-ниските скалисти хълмове, бе намерил смъртта си антропологът. Свистене във въздуха, последвано от тъп удар в средата на гръбнака, от който бе залитнал напред и полетял надолу. Първите двайсетина метра падането му се бе отличавало с особена чистота по форма и скорост, почти грациозно. До момента, в който се бе ударил в оголения ръб на скалата. Следващите две хиляди метра тялото му се бе премятало като парцалена кукла. Единственият звук беше неговият вик, единственото му възприятие – дъното на урвата, приближаващо към него в мъглявината на белия пясъчник. Беше се размазал в скалата и чакъла на дъното, вратът му се бе извъртял така, че брадичката да докосва долния край на дясната лопатка. Никой от колегите му долу в равнината не беше видял случилото се, нито бе чул писъка му.

Чифт тъмни очи обаче бяха забелязали всичко – мъжът, летящ през хладната слънчева светлина, тънката жълта слънчева светлина, която леко докосва тази земя в средата на пролетта, – но притежателят им нямаше да каже нищо. Нищо, никога. Така стояха нещата. Знаеше се далеч преди войниците на коне да преминат оттук на път към Литъл Биг Хорн. Знаеше се много отдавна.

Карлайл Макмилън се облегна на един от коловете на оградата, обърна очи на запад, втренчено се вгледа в далечината. Огромна площ от празно пространство, прорязвано единствено от някой случаен хълм. Този, който се намираше на километър от него и беше с височина деветдесет и осем метра и осемдесет и пет сантиметра, се наричаше Хълмът на вълка. Една жена танцуваше на върха му, но Карлайл не можеше да я види.

Тя се движеше с боси крака по ниската трева. Далеч, далеч, ниско долу, тя едва успяваше да различи очертанията на фигурата, застанала до спрелия пикап. Един индианец, на шейсет метра зад нея, свиреше на флейта, облегнал гръб на изгнилия пън на отдавна умрял бор.

Ниско надвиснал облак обгърна хълма, студената му влага докосна изящната дъга на женския гръб, плъзна се по извивката на бедрата. Помилва лицето и пръстена с опал на средния пръст на лявата ръка и сребърната гривна на дясната китка, спря се върху сребърния сокол, висящ на верижката около шията. Индианецът вече не виждаше добре жената, долавяше само неясните очертания през мъглата на облака – моментно зърване на крак или гърда, разлюляна червеникавокестенява коса. Но той продължаваше да свири, защото знаеше, че облакът ще отмине, а жената ще дойде при него.

Далеч, далеч, ниско долу, Карлайл Макмилън включи на задна скорост и излезе на шосето, заравяйки в калта копчето, което някога бе закопчавало куртката на редник Джими К. Ноулис, Седма кавалерия. Когато облакът се отдръпна от хълма и жената отново можеше да вижда лежащата в нозете долина, фигурата беше изчезнала. Забелязваха се само неясните очертания на пикапа, поел на юг.

Флейтата трепна и замлъкна. Жената вдигна ръце през мъглата, отпусна ги и пристъпи към индианеца. Той беше стар, но тялото му бе твърдо като бодлива тел и тя се притисна към него. Вятърът беше лек, хладен и влажен. Близо до нея, индианецът долавяше мириса на сандалово масло, в което се беше окъпала сутринта. Дъждът се вдигна за миг и през рамото на мъжа тя видя как ястребът се стрелна към хълма – същия, от който баща бе зърнал как земята се надига да го посрещне.

Аксел Лукър не беше глупав. Само се държеше като такъв. Дълбоко в себе си знаеше, че онзи учен беше прав, макар като цяло да не харесваше учените. Не ги харесваше, защото без съмнение бяха шайка радикалисти, лапащи от обществената копаня, попълвана от данъците, плащани от такива като Аксел Лукър. Не ги харесваше, защото караха човек да се придържа към логиката, искаха доказателства и не те оставяха да се измъкнеш с успокояващи приказки на чашка в кръчмата, където митовете, породени от личния интерес, се предаваха от човек на човек като бутилка кетчуп. Предаваха се и евентуално се приемаха с одобрително мърморене и кимане на глави, докато не се стигнеше до раждането на една трайна измислица, с която всички се чувстваха комфортно. Ако някой се разграничеше от общата гледна точка, рискуваше да се сблъска с бурно неодобрение, да не говорим, че биваше позорно отлъчен от масата, разположена в дъното на кафенето на Дани.

Екологът беше казал, че дните им тук са преброени, освен ако самите те не се променяха коренно. Каза им, че пресушават големия воден резервоар Огалала и изтощават пасищата. Каза, че оставят почвата, поначало твърде повърхностна, да бъде отвявана от вятъра.

Бяха го слушали – първо, на събранието в гимнастическия салон в Ливърмор, където почти го бяха изгонили с дюдюкане от катедрата. Докато се пръскаха по колите си след това, някой подхвърли, че най-малкото, което трябва да направят, е да разтопят един варел катран и да изритат облепения с пера задник на онзи перко на изток, там, откъдето бе дошъл. Нещата не бяха по-добри, когато екологът се появи в Саламандър, за да говори отново. Въпреки това беше някак по-трудно да се отнесат с пренебрежение към него, тъй като аудиторията бе по-малка и можеха да виждат очите му, както и той – техните. Беше слаб и искрен, говореше тихо. Разполагаше с графики и цифри, имаше гладки и необорими отговори на всичките им въпроси. Изглежда, знаеше, че критицизмът им се корени в митовете, които бяха твърдо решени да бранят, и не се хвана на въдицата им. Те не спираха да търсят слаби места в аргументите му, но не откриваха такива. Това ги накара да го намразят още по-силно.

Както повечето хора – без значение колко интелигентни бяха, – така и Аксел Лукър си имаше свой собствен начин за изтласкване встрани на неприятните доказателства, които не съвпадаха с онова, което му се искаше да се случи. И така, въпреки че Аксел Лукър знаеше, че екологът е прав – знаеше го дълбоко в себе си, – той не можеше да го признае пред никого, дори и пред себе си. Сутрин, насядали в кафенето на Дани, момчетата побутваха козирките на шапките си и коментираха външната намеса в живота им, като същевременно разсеяно попипваха чековете за земеделски субсидии, пъхнати в джобовете на ризите им...