— Не сте под арест. Няма предявено обвинение — изтъкна единият агент. — Следователно не сме длъжни да ви предупреждаваме за правата.

— И ако ни призоват за свидетели — добави Паркс, — можем само да повторим какво казахте в наше присъствие.

— Сведения от втора ръка — отсече Кинг. — И определено не вярвам съдът да ги допусне по изключение, защото говорят за предубеждение. Процесът моментално ще бъде обявен за невалиден.

— Не практикувате наказателно право, нали? — попита Паркс.

— Не, защо?

— Защото онова, което казахте току-що, е пълна глупост.

Кинг вече не изглеждаше толкова самоуверен.

— Оттегляте ли твърдението си, че пистолетът е бил у вас по време на убийството? — настоя Паркс.

— Арестуван ли съм?

— Може да зависи от отговора на въпроса ми.

Кинг се изправи.

— От този момент нататък всички разговори ще се водят в присъствието на адвоката ми.

Паркс също стана и за момент Кинг имаше чувството, че едрият мъжага се готви да прескочи масата и да го сграбчи за гушата. Но шерифът само се усмихна и подаде торбичката с пистолета на един от агентите.

— Сигурен съм, че пак ще се видим — каза любезно той. — Само не си правете планове за пътуване извън града — няма да съм доволен.

Докато останалите си тръгваха, Кинг дръпна Уилямс настрани.

— Тод, защо тоя Паркс командва парада? ФБР не отстъпва пред никого.

— Убитият е бил в Програмата за защита на свидетели. А Паркс е много голяма клечка в йерархията. Мисля, че точно той е пратил Дженингс насам. И сега убийството го е засегнало здравата. Мисля, че си използва връзките във Вашингтон. — Тод се озърна смутено и сниши глас. — Виж какво, нито за миг не съм повярвал, че имаш нещо общо с това.

— И сега сигурно се каниш да кажеш „но“?

Тод се смути още повече.

— Но мисля, че ще е най-добре…

— Да преустановя работата си като доброволен помощник на полицията, докато всичко приключи, нали?

— Благодаря ти за разбирането.

След като Тод си тръгна, Кинг седна зад бюрото. Мъчеше го въпросът защо не бе арестуван веднага. Всъщност разполагаха с достатъчно доказателства за обвинение. И как можеше пистолетът, който бе носил в кобура си онази нощ, да е използван при убийството на Дженингс? Сещаше се за два възможни варианта, а когато му хрумна нова мисъл, той едва не проби стената с юмрук. Как можеше да е толкова глупав?

Грабна телефона и се обади на един стар приятел във Вашингтон. Човекът все още работеше за тайните служби и бе останал на страната на Кинг през цялото изпитание преди осем години. След като си побъбриха на лични и професионални теми, Кинг го попита как е Джоун Дилинджър.

— Право да ти кажа, не знам.

— О, мислех си, че работите заедно с нея.

— Да, докато не напусна.

— Напусна ли? Имаш предвид бюрото във Вашингтон?

— Не, службите.

Кинг едва не изтърва телефона.

— Джоун вече не работи в тайните служби, така ли?

— Напусна преди около година. Зае се с частна охранително-консултантска дейност. Доколкото чух, рине парите си с лопата. И сигурно ги харчи до последния цент. Нали знаеш, Джоун обича да живее нашироко.

— Знаеш ли й телефона?

Докато Кинг записваше номера, приятелят му продължи:

— Сигурно си чувал за нашите неприятности. Наистина лоша работа. А Максуел много я биваше — имаше енергия за цяла електроцентрала.

— Гледах я по телевизията. Май ми намирисва на изкупителна жертва, прав ли съм? Станах специалист по тези неща.

— В сравнение с нейния гаф твоето е цветя и рози. Максуел допусна огромна тактическа грешка. Ти беше само един от охраната, а тя — шеф на целия екип.

— Я стига, колко пъти сме стояли пред затворена спалня, докато човекът вътре се чука с чужда жена? Не помня също така да сме претърсвали дамите за оръжие. Нито пък да сме настоявали да висим край леглото и да наблюдаваме.

— Но не се е случвало нищо.

— Чист късмет.

— Добре, дай да сменим темата. Трябва да внимавам за кръвното си. Е, ще се обадиш ли на Джоун?

— О, имам чувството, че много скоро ще я видя.

Мишел отново се вмъкна в хотел „Феърмаунт“ и тръгна право към канцеларията. Кинг бе отседнал в стая 304. Лорета Болдуин бе намекнала, че не е нужно да се търси много надалече, затова Мишел провери кой е заемал номер 302. Спомняше си, че между двете стаи има междинна врата.

— По дяволите — промърмори тя, когато видя името върху регистрационната карта.

В стая 302 бе нощувала някоя си Дж. Дилинджър. Възможно ли бе да е Джоун Дилинджър? Мишел я познаваше от две-три кратки срещи. Издигнала се в службите по-високо от почти всяка друга жена, тя изведнъж бе напуснала. Мишел си спомняше, че дамата я стресна, а това й се случваше много рядко. Носеше й се славата, че било по-издръжлива на напрежение, по-упорита и по-храбра от когото и да било в службите, независимо мъж или жена. Адски амбициозна, тя бе напуснала държавната работа, за да се заеме с доходна частна охранителна дейност. Но докато още работеше в службите, тя бе пример и вдъхновение за Мишел.