Тя му отвърна с усмивка и многозначителен поглед. Но може и да е от виното, каза си той.

— Благодаря, Шон. Наистина съм много уморена. Лека нощ.

Той я проследи с поглед как се изкачва към горния етаж. Дългите крака преминаваха в красиво, стегнато дупе, после тялото продължаваше с олимпийски рамене, дълга шия и… По дяволите! Докато се отдалечаваше към стаята си, Кинг въздъхна и отчаяно се помъчи да не мисли за онова, за което мислеше тъй отчаяно.

Обиколи всички врати и прозорци, за да се увери, че са затворени. Възнамеряваше в най-близко време да си инсталира аларма. А никога не бе допускал, че тук ще му потрябва подобно нещо. Често дори не заключваше външната врата. Как се променя животът!

На горната площадка Кинг спря и погледна към стаята за гости. Вътре лежеше красива млада жена. Ако не се заблуждаваше, би могъл да отвори вратата, да влезе и навярно щеше да получи разрешение да остане до сутринта. Но пък с неговия късмет Мишел можеше като нищо да го простреля в топките. Той постоя още малко, унесен в мисли. Наистина ли искаше да започне връзка с тази жена? При бурните събития от последно време? Колкото и да не му харесваше, отговорът бе съвсем ясен.

Той тръгна по коридора към своята стая.

Навън, близо до разклона към къщата на Кинг, спря стар буик с изключени фарове. Двигателят замлъкна. Раздрънканият ауспух беше поправен, защото мъжът вътре вече не искаше да го забелязват. Вратата се отвори, човекът бавно излезе навън и се вгледа през дърветата към силуета на притъмнялата къща. После се отвориха задните врати и от буика излязоха още двама — „пазачът Симънс“ и неговата смъртоносна приятелка. Симънс изглеждаше малко нервен, но Таша бе напълно готова за приключението. Водачът им изглеждаше само спокоен и съсредоточен. Той се озърна към своите спътници и бавно кимна. После тримата тръгнаха към къщата.

Кинг се събуди от дълбок сън, когато нечия ръка запуши устата му. Първо видя пистолета, след това лицето.

Мишел вдигна пръст пред устните си и прошепна в ухото му:

— Чух шум. Мисля, че в къщата има някой.

Кинг грабна дрехите си и посочи въпросително към вратата.

— Мисля, че е отзад, на долния етаж — поясни Мишел. — Имаш ли представа кой може да е?

— Не бих се учудил, ако някой ми носи поредния труп.

— Има ли нещо ценно в къщата?

Кинг понечи да поклати глава, но изведнъж застина.

— По дяволите. Пистолетът от градината на Лорета е в касетката ми в кабинета.

— Наистина ли мислиш, че…

— Да, наистина.

Той посегна към телефона да повика полиция, но след миг отново остави слушалката.

— Само не ми казвай, че няма връзка — прошепна Мишел.

— Къде е мобилният ти телефон?

Тя поклати глава.

— Мисля, че го оставих в джипа.

Промъкнаха се надолу по стълбището, напрягайки слух да доловят звуци, които биха им подсказали къде е неканеният гост. Обгръщаше ги мрак и тишина. Врагът можеше да е навсякъде, дебнейки момент за нападение.

Кинг се озърна към Мишел и прошепна:

— Нервна ли си?

— Страшничко е. А ти какво правиш, когато стане напечено?

— Бягам да си взема по-голям пищов от противника.

Откъм подножието на стълбището долетя трясък. Мишел погледна Кинг.

— Предлагам да не влизаме в сблъсък. Не знаем колко са и с какво оръжие разполагат.

— Съгласен. Но трябва да вземем пистолета. В теб ли са ключовете от колата?

Тя ги повдигна.

— Винаги съм една крачка пред теб.

— Аз ще карам. Щом се измъкнем, веднага звъним на ченгетата.

Докато Мишел го прикриваше, Кинг се вмъкна в кабинета, взе касетката и провери дали пистолетът е вътре. Двамата тихо излязоха през предната врата.

Качиха се в джипа и Кинг пъхна ключа в отвора на таблото.

Ударът изотзад го повали върху волана и клаксонът нададе вой.

— Шон! — изкрещя Мишел, сетне гласът й секна и тя остана без дъх, когато кожената примка се впи в шията й.

Отчаяно се помъчи да пъхне пръсти под тънкия ремък, но той вече бе потънал твърде дълбоко. Скоро дробовете й пламнаха, очите й изхвръкнаха от орбитите; мозъкът й изгаряше. С крайчеца на окото си зърна Кинг да лежи върху волана. По врата му се стичаше струйка кръв. После усети как примката се завъртя и стегна още по-здраво. Нечия ръка се пресегна да грабне касетката от предната седалка. Звукът на клаксона раздираше тъпанчетата й; гледката на неподвижния, окървавен Кинг само засилваше чувството за безнадеждност. Тя отново изви гръбнак и стовари глава в лицето на удушвача. Чу го как извика и примката се разхлаби, но съвсем малко. Тя веднага посегна назад, опитвайки се да хване кичур коса, да раздере кожа или да извади око. Най-сетне успя да сграбчи косата на нападателя и дръпна с все сила, но натискът върху гърлото й продължаваше. Задраска с нокти по лицето му, после онзи рязко дръпна назад и едва не я преметна през облегалката. Стори й се, че чу как гръбнакът й изпращя. Омекналото й тяло безсилно се отпусна напред.

Усети дъха на човека, който я убиваше, влагайки всяка капка енергия, за да я довърши. Сълзи на болка и отчаяние бликнаха по лицето й.

— Умри — изсъска онзи до ухото й. — Просто умри!

Подигравателният му тон изведнъж я съживи. С последните остатъци от енергия Мишел стегна пръсти около пистолета си. Насочи го назад, към седалката, и показалецът й напипа тънкото късче метал. Вече почти не й оставаха сили, но въпреки всичко намери малък резерв от воля да изпълни замисленото. Молеше се прицелът да е точен. Втори шанс нямаше да получи.