— Да, нека да обядваме — побърза да го подкрепи Нина, опитвайки се да намали напрежението като го хвана за ръката и сложи глава на рамото му. — Да седнем отвън, на слънце. Ще бъде чудесно, нали, Еди?

В отговора му определено липсваше ентусиазъм.

— Ами да, сигурно.

Холи, от друга страна, бе изпълнена с енергия.

— И ще ни разкажеш за интересните места, където си бил, нали? — попита тя. — Обиколил си целия свят — сигурно си видял купища интересни неща. Много по-добре от това да си забит в скучния Борнмът.

— Нали ти казах — обърна се Чейс към Нина. Той поведе групичката към входа на кафенето, като вървеше бавно, за да може баба му да не изостава. — Добре, когато тръгнахме да търсим Атлантида, първото място, където се озовахме, беше Иран…

По време на спокойния обяд Чейс — с помощта на Нина, която коригираше историческите му неточности и посмаляваше преувеличенията му — разказа на Холи и бабчето за търсенето на Атлантида и откриването на гробницата на Херкулес. Междувременно Елизабет седеше малко встрани и гледаше незаинтересовано. Едва след като приключиха с обяда и тръгнаха да се разхождат по търговската улица, която започваше от Площада, тя се обади:

— Поне едно трябва да ти призная. За пръв път от доста време Холи се интересува от нещо, което не включва есемеси.

— Ами нали знаеш — каза Чейс, — ако разговорът е интересен, децата внимават повече.

Холи се нацупи.

— Аз не съм дете.

— Добре де, какво си тогава? Млада дама?

Тя изписка.

— О, господи! Това е още по-зле. Звучи така, сякаш ми казваш да се разкарам!

Чейс безпомощно сви рамене.

— Добре де, вие как викате на петнайсетгодишните?

— Някога им викахме „беладжии“ — предложи бабчето. — Когато бяха малки, Едуард и Елизабет толкова се караха! Винаги се биеха за нещо.

— Слава богу, че вече не е така, нали? — изчурулика Нина, но щом видя лицата на Чейс и Елизабет, си пожела да не се беше обаждала.

За щастие Холи отново привлече вниманието им.

— Чичо Еди, нали каза, че като си спасявал Ню Йорк, си счупил ръката си? — Тя махна към левия му ръкав и снижи гласа си в полууплашен, полуликуващ тон: — Ама как така, счупена на две? Или пък е била така… смазана?

— Искаш ли да видиш? — попита Чейс.

Холи примигна и сложи ръка на устата си.

— О, не! Не знам. Още ли е ужасна? Ако е, не искам.

— Знаеш ли какво — каза Чейс, като съблече коженото си яке, — защо не решиш сама? — Той нави ръкава на ризата си и протегна ръката си напред. Холи отстъпи назад, след това отново се приближи, за да види по-добре. Един грозен белег, във формата на буквата Х, се простираше от китката до лакътя, а от него, на всички страни, се разклоняваха по-малки белези.

— Боли ли? — попита тя, протягайки длан над ръката му, но страхувайки се да я докосне.

— Тогава адски болеше! — увери я Чейс. — И двете кости бяха счупени, пробиваха кожата и стърчаха три инча навън ей тука. — Той посочи мястото, а Холи изписка с тънък глас. — Трябваше да ги заковат с титанови гвоздеи. Така че сега съм като киборг. Когато минавам през скенерите на летищата, направо ги побърквам.

— Едуард, това е ужасно! — изписка бабчето ужасено. — Горкият той! Боли ли те още? Колко време му трябваше да се оправи?

— Кажи-речи два месеца беше в гипс — каза й Нина.

— Да — добави Чейс. — Когато най-накрая го свалиха, едната ми ръка беше по-голяма от другата.

— Точно както когато беше на петнайсет и държеше онези списания под леглото си — подхвърли Елизабет с тона на човек, който току-що е ударил джакпота.

Чейс потисна един груб отговор и се обърна към баба си.

— Понякога все още ме наболява, но вече почти се е оправила. Обаче трябва да внимавам когато тренирам. Не ми се ще да я пренатоваря и болтът да щръкне навън.

Холи продължаваше да се възхищава на белега.

— Ами щом вече си се оправил… можеш ли да победиш всички, с които се сбиеш?

Чейс кимна.

— Защо, да не искаш да натупам някого?

— Не, не! — извика тя, но после се умълча замислено. — Въпреки че в училище има една, пълна крава…

— Не, момичета не пипам — каза Чейс. — Освен ако не са много, ама много лоши. Но ако имаш проблеми с някое момче, само ми кажи и аз ще се оправя с него.

— Еди! — предупреди го Елизабет сърдито.