Според условията на епохата и изискванията на момента пратениците по различен начин и с различни средства са осъществявали своята мисия. Ако Аполониус Тиански и граф Сен-Жермен са се опитвали да въздействат на властелините и да им внушат необходимостта от едно по-справедливо и по-човечно управление, то Блаватска се е обръщала към хората на науката и към по-широките слоеве, за да насочи едните към разкриване тайните на битието, а другите — към сплотяване в името на една нова нравственост.

Преданието поддържа, че по стара традиция пратениците на Учителите се явяват в края на всеки век, за да припомнят на човечеството големите забравени истини и да го предпазят от заплахите, дебнещи на прага на новото столетие. Действително фактите показват, че периодичните послания на Адептите са подчинени на известен ритъм, но би било пресилено да мислим, че Махатмите работят по календарен план и че поверието за „края на века“ отразява някакъв неизменен принцип. Истината е, че едно послание идва точно тогава, когато е необходимо и че ако съдбоносните събития назряват примерно нейде към средата на столетието, то Учителите няма да чакат края на века, за да изпратят предупреждението си.

Именно затуй само три десетилетия след като делото на Блаватска и Олкът е приключило, в 20-те години на нашия век пред света се явяват новите пратеници на Махатмите. Това са пак двама души, и пак мъж и жена, и пак светската мисия е отредена на мъжа, а окултната — на жената, изобщо читателят трябва да привиква към необичайните съвпадения в тази необичайна история.

20-те години. Началото на следвоенния период, за който още никой не си дава сметка, че всъщност е предвоенен. Никой, освен Учителите, съзиращи ясно на хоризонта ужасния призрак, заплашващ да се превърне в реалност: Втората световна война, най-страшната касапница, преживяна от човечеството.

До началото на войната има още време — цели две десетилетия. Въпросът е, дали това време е много или малко. Би могло да бъде много, ако хората проумеят тревожните симптоми и обединят усилията си за осуетяване на бедствието. Би могло да бъде малко, ако знаменията и предупрежденията се оставят без внимание с обичайното утешение, че нещата все ще се оправят някак си и от само себе си.

Оказва се, че две десетилетия са съвсем малко, за да бъдат заставени някои умове да се пробудят от летаргията. Тревожните послания се сблъскват с тъпото упорство на хора, които държат на глухотата си, като на част от личното достойнство. Призракът се сгъстява, за да добие плътността на вече неотменима реалност. Избухва войната, която ще причини смъртта на 50 милиона души, ще донесе неизброими страдания на други десетки милиони, ще превърне в пепел творенията на човешкия съзидателен дух, ще изпълни пространството с всички тези викове на злоба, на страх и на болка, ехтящи все още около нас, тровещи с тежките си еманации атмосферата на нашата болна планета.

А посланиците? А посланията? Тялото на Христос бе разпънато, а учението му изопачено и превърнато в оръжие на хищниците, които той бе заклеймявал. Аполониус не можа да обуздае жестокостта на Домициан. Сен-Жермен не сполучи да предотврати революцията. Блаватска не можа да разгърне широкото духовно движение, за което бе мечтала. И последните двама пратеника напразно се опитаха да отворят очите на политици и държавници за приближаващата катастрофа.

Посланията? Човек е изкушен да помисли, че дългата история на тези послания е една дълга върволица от неуспехи.

Тя се казва Елена, също като Блаватска. Също като нея е рускиня. Също като нея произхожда от стар благороден род, ненавижда светския живот, има склонност към размисъл и съзерцание. Също като нея притежава странни психически дарби, непознати на обикновените хора. Най-сетне също като нея ще трябва да осъществява мисията си съвместно с друг човек, защото и този път мисията има две страни — разкриване на учението и организиране на широк кръг хора за конкретна обществена дейност.

Но Елена Ивановна Шапошникова, която по-късно ще стане Елена Рьорих, не е Елена Блаватска. И ако в житейската съдба на двете има не малко черти на сходство, то не по-малко на брой са и значителните отлики. Е. И. е жена с приятна външност, жена в пълния смисъл на думата, която ще роди и отгледа двама сина, призвани също като родителите, да се посветят на интелектуално творчество. Постоянната духовна будност е съчетана у Е. Ш. с външно спокойствие и самообладание. Един жизнен и в същото време уравновесен темперамент. Една непринуденост, съпроводена с изисканост на обноските. Едно умение или ако щете една наклонност да избягва общественото внимание, да стои в сянка, до такава степен, че дори собствените си книги подписва с псевдоними и то, винаги различни.

Елена Ивановна също като Елена Петровна ще трябва да преживее дълги рисковани пътешествия, като нея ще страда от сърце, като нея не веднъж ще се озовава на ръба между живота и смъртта. Сърцето е деликатен орган, това всички го знаем, ала то става особено чувствително, когато се превърне от мускулна помпа в един вътрешен енергиен център, отворен за вибрациите на пространството. Но Е. И. стоически ще понася болестта си, без да пише предсмъртни писма и в много случаи, без дори да споделя страданията си с околните.