— И вие дойдохте, за да разбулите най-сетне тайната — пояснява дамата.

За да добави след миг:

— Вие сте един жалък лъжец!

Това, че е лъжец, не е чак толкова сигурно, ако разгледаме по-грижливо лицето му. Струва ми се да долавям в туй лице нещо от чертите на Лиза, може би малко по-груби и до нейде окарикатурени, но близки до нейните. Овалът, брадичката, дори леко вирнатият нос…

— Но, Лиза, как е възможно! Аз съм баща ви… — бъбри с гальовен глас гостът, сякаш не е в състояние да повярва на ушите си.

— Не е ли време да си тръгвате — решавам да се намеся. — Късничко е вече за вас.

— Я си обирайте крушите! — обажда се ненадейно и Неси. — Днес нещо съм разнебитен, обаче имам достатъчно сили да ви изхвърля на улицата.

И той се запътва с бавни стъпки към непознатия.

— Но, Лиза, как е възможно! — повтаря безпомощно гостът.

— Вървете си — съветва го жената. — Не виждате ли, че ще ви бият…

Вижда, естествено. И вече му е съвсем ясно, че мисията е стигнала до провал. Така че тъкмо преди Допотопния да го сграбчи за яката, се изнизва в антрето. Миг по-късно се чува и хлопването на външната врата.

— Но това… това е нечувано!… — бъбри несвързано Димов. Той е само на крачка от припадъка.

— Съвсем обикновено е — успокоява го Лиза. — Просто сте забравили табиетите на бившата си съпруга. Втълпи ли си нещо, готова е на всякаква простащина.

— Отвратително! — признава по-късно жената, когато вече сме се качили на горния етаж.

— Кое? Че имате двама бащи?

— Че произходът ми зависи от това, дали майка ми е спала със законния си, когото едва е понасяла, или с любовника, за когото също не е давала пет пари.

— Но двама бащи, това е все пак рядък лукс — напомням. — Двама бащи и една любеща майка… Те така са се струпали върху вас, че ще ви задушат от обич. Истинско глезене от страна на съдбата. Обичат ви, оспорват си родителството, умират за вас…

— Как няма да умират, нали са на такава възраст, че все някой трябва да ги гледа. За прислужница трябва да се плаща, а може и да краде…

Тя млъква, сякаш е изтърсила нещо неуместно.

— Това последното не биваше да го казвам, защото и аз крада.

— А нима за пръв път виждате тоя, втория си баща?

— Съвсем не е за пръв път. Знам, че е приятел на майка ми. Помня го още от детинство. И първия път, когато избягах от къщи, беше именно зарад него. Не можех да го понасям. Тъй че майка ми се принуди да си прави рандевутата в неговия апартамент, а не в нашия.

— Това, разбира се, е без значение — забелязвам, — но изглежда, че все пак той ви е баща.

— Подозирам го и без да ми го казвате — отвръща жената. — Колкото повече опознавах Димов, толкова по-ясно ми ставаше, че другият ми е баща. И навярно затуй открай време го мразя — защото ми е баща, без всякакво право да ми бъде баща.

Тя се отпуска на обичайното си място и взима цигара, но преди да запали, запитва:

— И какво значение?

— Никакво, естествено.

— Точно така: никакво. Вие сам казвате, че това е лукс, да имаш двама бащи. Тогава ще се възползувам от лукса и ще си избера този, който по ми харесва. Ще избера Димов!

— Димов е малко сприхав старец — напомням.

— Сприхав е с вас, защото го дразните.

— А другият е мек, внимателен, дори се усмихва…

— Естествено. Бивш търговец. Все едно че ви продава поплин за блуза… И вие ще го сравнявате с Димов!

— В последна сметка мисля, че имате право — отстъпвам. — Не познавам човека, но тази шапка „Идън“ наистина е много задължаваща.

После се сещам за другото:

— Вие май не четете вестници.

— Не ви е срам. Чета следобед. Знаете, че заран съм заета.

— Тогава не пропускайте утрешния. Вашият материал най-после излиза.

Материалът наистина излиза. Следващите дни, както би казал главният, беритбата на ядове е в разгара си. Но понеже фактите са силно нещо, възраженията са насочени главно по формата па информацията и по вечния въпрос — трябва ли да създаваме сензации, когато нещата биха могли да се решат и без сензации.

Не липсват и къщните грижи. Несторов, както често се случва с подобни здравеняци, дето никога не боледуват, е съборен жестоко от невинния грип и е вдигнал температура, която на неговата възраст… но да не бъдем песимисти. Във всеки случай налага се понякога, когато Лиза отива на пазар, да дежуря до леглото на Допотопния, понеже Илиев е в завода, а Димов също хич го няма.

— Тони, трябва да изляза — казва ми и тая заран жената. — Наглеждайте, ако обичате, стареца. Може да има нужда от това-онова.