Допотопния си отиваше.

Той лежеше върху старото легло в ъгъла па стаята, опрян на високата възглавница, за да има чувството, че не лежи, а седи. Той винаги настояваше Лиза заран да му поставя горната възглавница повдигната тъй и опряна на онази отдолу и макар повечето време да бе в унес, а понякога и да бълнуваше, но отказваше да легне като хората и по-скоро седеше, сякаш се опасяваше, че смъртта може да го завари неподготвен, рухнал и примирен, а не достойно изправен, както се полага, когато посрещаш някого лице в лице.

Навън южният вятър прииждаше на вълни и по новото синьо небе летяха бързи бели облаци, а малката вишна до прогнилата тараба вече бе цъфнала, но тук, в стаята, бе зима. Плътните керемидени завеси бяха спуснати, студът и мрачината се спотайваха из ъглите и само тънък лъч от светлината на деня проникваше през процепа на едното перде и пресичаше полумрака на стаята, за да угасне над леглото на болния.

Сега се случваше да прекарваме повече време в тази усойна тъмна стая, понеже Лиза трябваше да се грижи и за баща си, и за всички нас, и аз си мислех понякога, че това мъжете сме големи магарета и сме превърнали тая жена в прислужница и болногледачка, под предлог, че сме поели закрилата й.

Прекарвах с часове в тая стая, неуютна и почти лишена от мебели, като едно съвсем временно жилище, където само се преспива и се продължава нататък, защото какво би могло да те задържа тук. И ми се струваше, че този човек, облегнат върху високата възглавница и загърнат в сивия шинел, бе живял през цялото време, през всички тия години тук, като временно разквартируван, като във военна квартира, като човек, който днес е дошъл, за да си замине утре, за да продължи в неизвестна посока, която ще научи едва преди тръгване, когато му връчат последното назначение.

Сега вече часът на тръгването бе съвсем близо. И посоката, може би за пръв път, бе предварително известна. И посивелият борец, потънал в унеса си и загърнат в шинела, сякаш чакаше, притворил очи, да долови не острия призив на тревогата, а меланхоличния вой на отбоя.

Понякога се случваше да вдигне едва-едва натежалите си клепачи — той и когато бе здрав, по-скоро примижаваше, отколкото гледаше — и отправил ми подозрителен поглед, да запита: „А? Кой е?“. Отговарях, че е Антон, един отговор, който Неси приемаше с дълбоко недоверие, но не се заемаше да оспорва, тъй като не му достигаха сили. Имах чувството, че вече не ни разпознава — мене и Илиев. Разпознаваше само Лиза, понеже тя бе единствената жена в тоя дом и нямаше как да я сбърка и понеже тя, за разлика от нас, другите, вероятно притежаваше някакво невидимо излъчване, което успокояваше бореца.

Допотопния си отиваше. Но преди да се отиде, дойдоха ония.

Когато този следобед се позвъни, наложи се аз да отворя, понеже Лиза наглеждаше болния, Пред вратата стояха двама мъже и една жена без особени отличителни белези, ако не се брои служебният израз на лицата им, напомнящ за инкасатори или квартални дейци.

— Ние сме от учреждението — рече единият инкасатор.

— Кое учреждение?

— Идваме да видим другаря Несторов — поясни жената.

— Нещо като делегация — добави третият, когато вече ги въвеждах в хола.

Добре, че се сетихте, рекох на ума си, понеже в тоя момент още не знаех, че те съвсем не се бяха сетили, а Лиза бе изтичала същата заран до учреждението и, кой знае как, бе успяла да се добере до директора и да му каже: човекът там умира, а вие не идвате да го досетите поне от приличие, на което директорът, естества но, бе запитал: кой умира, а Лиза бе отвърнала: ами че вашият бивш шеф, другарят Несторов, на което директорът бе кимнал, а, да, Несторов, идете при секретаря на профкомитета, тук у нас той се занимава с погребенията, а Лиза бе възразила, не казвам, че трябва вече да го погребвате, но човекът умира, разбирате ли, и никой не се сеща… Да, да, идете при секретаря, той всичко ще уреди, я бе успокоил директорът и тя бе отишла при секретаря и той наистина, макар да не се бе сетил изпърво за какъв Несторов става дума, защото са мият той бе тук на работа съвсем отскоро, но все пак бе определил трима души да посетят болния и дори ги бе пратил при касиера да вземат пари за цветя, само че касиерът бе възразил, че такъв род разходи не са предвидени и че, виж, ако се касаеше за погребение, тогава е друго, но цветя за болни — това не е предвидено по никой параграф и утре, като направят една ревизия на профсъюзната каса, ще дръпнат, разбира се, не секретаря, а касиера. После обаче той си бе спомнил за нещо и бе отворил служебния шкаф. Вярно, Несторов, ето това му занесете, тоя медал е пратен за него и се въргаля тук не знам вече от колко години, и да ги пита човек защо са ги оставили при мене тия нераздадени медали, след като никъде не е писано, че трябва да се занимавам и с медали.

Прочее, макар да не носеше цветя, но делегацията не дойде съвсем с празни ръце и туй стана ясно още щом ги въведох в стаята на болния.

Те стояха на прага, леко сепнати от мрачния изглед на това пещерно помещение, полутъмно и празно, напомнящо не толкова на жилище, колкото на коридор без определено предназначение, един доста широк коридор, в дъното на който върху масивен креват се бе полуизлегнал някакъв човек, загърнат в боен шинел.

Но колкото и да бяха сепнати, единият от мъжете, изглежда, все пак се сети за церемонията, която им предстоеше, защото машинално извади от страничния си джоб червената кутия с отличието и машинално я отри в балтона си.

— Шшт, тихо! — прошепна Лиза към новодошлите.

Допотопния се бе унесъл или може би просто очакваше с притворени очи протяжния меланхоличен отбой.

— Това какво е? — запита все тъй тихо Лиза, като приближи към нас.

— Ами медал — отвърна също със заговорнически шепот онзи с кутията. — Специално за него е, само че не са му го пратили, понеже не са открили адреса му.

Доловил вероятно шушукането, Допотопния отвори очи. Погледът му, отпърво блуждаещ и инертен, стана някак напрегнат и сепнат, когато спря на нас. Предполагам, че ние, петимата, сме му се сторили като цяла навалица, една огромна и необичайна навалица в това глухо помещение.