Професията също я получих по родителска линия. Не казвам, че татко ми я натрапи насила. Имах пълна възможност, какъвто си бях опак, да се насоча към нещо съвсем различно. Обаче инатът ми се прояви в друга форма. Заканих се тайно да стана нещо противоположно на баща си, макар и в рамките на същата професия.

Той беше журналист. Голям журналист, по мнението на майка ми, а всъщност, както по-късно разбрах — нищо особено. Можеше да стане писател — говореше майка ми, — можеше да натрие носа на доста драскачи, обаче предпочете да служи на хората, вместо да измисля врели-некипели. В случая тя перифразираше тезата на баща ми, който веднаж бе казал уж на шега, че писателят измислял истории, а журналистът, като по-скромен, само служел на историята.

Служеше на историята най-вече по линия на стопанската информация. Съгласно тримесечните, шестмесечните и годишните планове на вестника трябваше да приготвя определен брой уводни статии по определен брой проблеми, а също и дадено число очерци за дадено число обекти. Темите бяха дежурни, но не и за него, обикаляше добросъвестно насам-натам из страната, вълнуваше се от успехите и безобразията и когато по време на обеда разказваше как се бил спречкал с този ръководител на онова предприятие, така се разпалваше, че майка ми бързаше да го прекъсне:

— Добре де, нали веднаж си се карал с него! Защо сега трябва да се караш втори път и да ги изстива супата.

Когато говореше на масата, макар да се дразнеше, думите му звучаха по-човешки, отколкото в очерците. В очерците всичко се превръщаше в наниз от изтъркани фрази за порочна практика и блестящи победи, всичко застиваше в някакво студено и съвсем безвкусно желе от баналности. Тия очерци винаги започваха с общите встъпителни постановки и завършваха с лозунгите за историческата перспектива и макар да бяха посветени на различни обекти, човек не можеше да си представи как изглеждат тия обекти, нито да види хората, които работят там.

Разговорите бяха далеч по-интересни и те по правило се водеха по време на обеда или вечерята и мама прилежно си даваше вид, че слуша, но всъщност само изчакваше удобна пауза, за да каже и тя своето:

— Цеца днеска се върна от Австрия. Една издокарана, издокарана…

Баща ми кимваше механично. Проблемите на Цеца едва ли го вълнуваха. Той оставяше мама да оповестява новините от квартала, които съвсем не го интересуваха, в замяна на което получаваше правото да говори по своите вестникарски работи, които пък не интересуваха майка ми. И ако някой все пак слушаше, това бях аз. Слушах и дори се обаждах:

— Издокарана… А вкъщи ходи с един пеньоар, целият леке до леке.

— Ама и нашият има едно око! Вижда всеки кусур — промърморваше мама.

— Чуждите кусури всички ги виждаме — отвръщаше хладно баща ми.

Към мене той бе винаги хладен. Не казвам, че не ме обичаше. По-скоро това бе свързано с принципите му. Той целият бе изтъкан от принципи.

— Синовете на толкова добри другари станаха хаймани само от глезене — чух го веднаж да казва, когато мама се бе застъпила нещо за мене. — Някога моят баща с плесници ме възпитаваше.

— Е, хубаво! Почни и ти с плесници!

— С плесници няма да почна. Но и глезене няма да търпя.

Той бе хладен, обаче и аз не му оставах длъжен. Имаше мигове, поне докато бях още малък, когато баща ми се опитваше да се шегува с мене — шегуването никак не му се удаваше — или понечваше да ме потупа по рамото и да ме погали по косата, което също рядко му се удаваше, защото винаги намирах начин да се изплъзна и въпреки че не го правех грубо, все пак с течение на времето той разбра, че интимничене-то не ми е приятно, и постепенно на свой ред се затвори.

Не съм го мразел никога. Това — не. Чувствата ми към него се движеха между леката неприязън и хладната симпатия. При това симпатията дойде много по-късно и за съвсем кратко време. Защото едва тя дойде и той си отиде.

Не му оставаше много време за мене, понеже бе зает да служи на историята, видимо доволен от призванието и поста си. Успя да се изкатери едва до стъпалото на заведущ отдел и това му бе напълно достатъчно, макар майка ми да поддържаше, че имал акъл за главен редактор. Беше скромен човек, а също и човек на реда. Не свикна никога да ходи с вратовръзка и когато все пак се налагаше да я слага, връзваше я по такъв невъзможен начин, че тя увисваше безформена и жалка като сиджимка между двете крила на яката, винаги засукани нагоре. Навиците за ред вероятно ги бе получил още на младини от добре разграфения затворнически бит и ги бе затвърдил по-късно като журналист, поради необходимостта да се съобразява с разписанието на редакцията, а също и с това на влаковете при постоянните си пътувания.

Тази монотонност на влаковите разписания бе сложила своя отпечатък и върху целия ни семеен живот, където всичко, от закуската до вечерята, се движеше като по часовник. Редът остана да властва дори и след смъртта му. Почина малко преждевременно, искам да кажа малко преди аз да пожъна първите си успехи, които, предполагам, би посрещнал с хладно одобрение. Умря съвсем ненадейно от простуда на дробовете, получена при последната командировка.

По-късно, когато се случеше да си спомням за него, а това, трябва да призная, не ставаше всеки ден, изпитвах лекото угризение, че съм го съдел малко отвисоко, и то най-вече с оглед на противната му страст към реда и на тривиалния му стил.