— Да влезе инженер Спиридон Хафезов!

На екрана се появи позакръглената фигура на инженера в бодър пепитен костюм, спортна кройка, с ярка червена връзка и с червена кърпичка в малкото джобче на сакото си. Лицето му беше потъмняло от чувство на незаслужена обида, а в зеленикаво-кехлибарените му очи сякаш се подаваха миши муцунки на безброй тревоги и страхове.

— Заповядайте, другарю Хафезов. Седнете! — покани го любезно майор Иванов, но без да става от мястото си и без да му подава ръка. — Измъчихте ли се много?

— Ох — сложи ръка на сърцето си Хафезов, — с вас ще се разбера лесно, по как ще се разбера с вашата колежка, другарката Хафезова, туй не ми излиза от ума!

— Моята съпруга не е следовател, обикновена чиновничка е в пощенските служби — усмихна се майор Иванов, — но и аз изпадам понякога в положението на човек, заварен в небрано лозе, когато вземе да ме разпитва вечер къде съм закъснял и защо. Тъй че съчувствувам ви, но няма как! Заедно ли решихте тримата да идете тази вечер на кръчма, или някой пръв, както се казва, „повлече крак“?

— Струва ми се, че другаря Сапарев беше инициатора.

— Сигурен ли сте?

— Почти.

— Откога започнахте да ходите в тази кръчма?

— Навярно отскоро.

— Кой пръв излезе от отделението тази вечер?

— Мисля, че аз излязох пръв.

— А последен?

— Обикновено последен излиза другаря Сапарев.

— Той ли заключва огнеупорния шкаф?

— Той.

— Нещо особено да е заключвал днес в този шкаф?

— Как да ви кажа…

— Говорете!

— Получи се един документ.

— Какъв документ? Откъде?

— От една наша братска страна, с която сме се кооперирали за съвместно производство на специални стомани. В документа е записан химическия състав на стоманата и е обяснена технологията, която трябва да се прилага при нейното производство. Двадесет страници чертежи и текст!

— Представлява ли този документ интерес за чуждото разузнаване?

— Навярно!

Хафезов неочаквано навежда глава, като дава вид, че е разтревожен.

— Какво ви смущава, гражданино Хафезов?

— Знаете ли, другарю следовател, аз съм подписал клетвена декларация да не приказвам никъде по такива въпроси.

— Пред мен, в тази стая може да се приказва за всичко. Кога получихте във вашето отделение този документ?

— Този документ беше донесен в нашето отделение лично от генералния директор. Ние тримата подписахме разписка, че сме получили еди-какъв си документ с кодово заглавие еди-какво си. Освен нас тримата и генералния директор никой в България, другарю следовател, не знае за съществуването на тоя документ.

— Защо държите във вашия шкаф такъв отговорен документ? Нима генералния директор няма по-сигурен сейф?

— Точно тъй, другарю следовател, генералния директор има много по-сигурен сейф и затова в неговата каса ние държим най-важните си книжа. Когато някой от нас поиска да види нещо, някаква справка да направи, генералния директор лично отключва и лично предава в ръцете на тогова от нас важния документ. Ако трябва тоя да го отнесе до нашето отделение — придружават го и на отиване и на връщане двама милиционери. Този ред ние щяхме и днес да го спазим, но генералния директор излязъл междувременно, извикали го и ние се принудихме да заключим документа в нашия шкаф.

— Ами не ви ли дойде наум такъв вариант, някой от вас да остане в отделението, а другите двама да търсят генералния директор?

— Някой от нас да остане в отделението? Какво говорите! Кой е тоя самоотвержен глупак, който би поел подобен риск? Ако след време нещо от въпросния документ стане известно някъде си, нали подозренията ще паднат най-напред върху тогова, самоотвержения глупак!

— И затова, за да ви е мирна главата, вие предпочетохте да идете на кръчма?

— Това беше единственото делово предложение, което излезе из устата на нашия началник. В сложни ситуации началникът решава, а подчинените слушат.

— В случая той е предложил, а на вас предложението се е понравило по едни или други причини.

— Какво искате да кажете, другарю следовател?

— Поне това не сте ли научили от почитаемата другарка Хафезова, че на следователя не се задават въпроси? Свободен сте, гражданино Хафезов. Ето ви пропуска!

Екранът като че ли е станал по-светъл, влязъл е Димо Карадимов. Чувствува се, че полага усилия да изглежда сериозен, проникнат от „важността на момента“, но очите му се усмихват и ведрото му лице сякаш казва: „За какъв дявол стоите тук, драги следователю, ами не излезете навън да си поживеете, както се следва?“