Авакум оглеждаше уютно мебелирания кабинет и се усмихваше. „Ето тази металическа кутия за тютюн, сложена на писалището му. Какво има вътре?!“ — Той повдигна капака и пъхна ръката си в лъхащата на мед ситно нарязана „Виржиния“ — освен лепкавата още тютюнева дреп, друго не усети между пръстите си. „Ами тази кутия за шоколадови бонбони?“ — кутията нямаше двойно дъно и в нея се търкаляха само три-четири бонбона, увити в златист станиол. „Времето тече, дявол да го вземе!“ — въздъхна Авакум и очите му зашариха по лавиците на библиотечния шкаф. „Ето този бюст! — едва не възкликна той. — Ако под темето му няма тайни — изведнъж го обхвана весело настроение, — ще си подам оставката и ще стана продавач на дини!“

Той дойде до бюста, изработен почти в естествена големина, сложи ръка върху темето му, натисна и завъртя наляво. Темето не помръдна. Отново натисна и завъртя надясно — отливката се хлъзна в невидим жлеб и изскочи нагоре. Авакум повдигна с лявата си ръка гипсово парче, а с дясната извади скритите в тайника предмети — няколко снимки на Прокопи Сапарев, една пружинка като онази, дето Анастаси беше намерил в блатото, едно детско пищовче и още една картичка — сложена в плик. Всичката тази плячка Авакум мигновено напъха във вътрешните джобове на сакото си. После намести отново „темето“ на мястото му и бюста, работа, на самодеен скулптор, зае отново обичайното си място на библиотечната лавица.

Сега можеше спокойно да разгледа книгите. Те не бяха много, около 300 тома, но всички бяха грижливо подвързани, а някои луксозно — в кожени подвързии. Книгите, които бяха подвързани в кожа, носеха името на собственика си, отпечатано със ситни златни букви в долния десен ъгъл на заглавната корица: „С. Драгнев“. Правеше впечатление подборната на книгите, нямаше нито едно заглавие от съвременен автор. В тази библиотека времето беше престанало да тече от началото на Втората световна война.

Авакум се самопочерпи с виржинията и доволен от себе си, изпусна с удоволствие няколко колелца синкав дим. И тоя път „дините“ му се разминаха, съдбата все още ходеше с него подръка.

В трапезарията Анастаси и бай Спиро пиеха коняк и сърбаха кафе.

— Сядай, приятелю, и бързай да ни догониш! — бай Спиро подаде стол на Авакум и любезно напълни чашата му със златиста течност. — Туй, дето ти наливам, не е някакъв си „Преслав“, нито е някаква си „Плиска“, ами е чист френски еликсир от областта Шампан и се нарича „Арманяк“. Този коняк разлива огън в жилите, прави сърцето весело и човек като глътне една глътка, се чувствува истински цар!

— Благодаря! — спря ги Авакум, като сложи ръка върху бутилката. — Не си хаби напразно еликсира, бай Спиро, аз съм под възбрана, защото съм шофьор и ми предстои път. Заради хубавата ни среща с тебе бих изпил за твое здраве чаша бира и нищо повече!

— Бира ли! — сви презрително устни бай Спиро и повдигна рамене. — Такова питие аз не държа в моя дом! Намира ми се водка и дори ракия, когато трябва да черпя някой туземен тип, но бира — никога. Jamais, monsseur! Je regrette. Je regrette beaucoup! 2

— Нищо — усмихна се Авакум. — Moi je prefere una canette de biere! 3 Затова ще прескоча до ресторанта и ще се върна след пет минути с бутилка бира!

— Вие стойте! — надигна се бай Спиро. — Тази работа ще свърша аз.

— Не си прави труд, бай Спиро! — натисна го по рамото Авакум. — И без туй трябва да се обадя по телефона на моите момчета, да не ме чакат тази вечер! При тебе е толкова приятно, бай Спиро, че аз не мисля да си тръгвам скоро оттук.

Той се завърна след петнайсетина минути с две бутилки бира.

— Това червено фолксвагенче в двора твое ли е? — запита той, като наливаше бирата във високата кристална чаша, която бай Спиро галантно му предложи.

— Моя собственост е, защо?

— Чудя се как се побираш в такава черупка! На тебе, бай Спиро, повече ще ти прилича един шевролет например, а най-паче — един лъскав черен форд.

— Защо Форд? — погледна го някак озадачено бай Спиро.

— Според човека и колата! — усмихна му се Авакум.

— Не разбирам за какво намекваш! — каза бай Спиро. — Напоследък малко се събирам с хора и затуй съм загубил доста от досетливостта си!

— Но с някои хора се събираш, все пакт — настоя Авакум.

— Е, с доктора например, разбира се!

— Затова ли искаш да го изтошкаш оттам?

— Какво?

— Затова ли искаш да се махне доктора оттам — за да се срещаш с някои хора по-често?

— Струва ми се, че някои хора са решили да видят сметката на доктора, затуй го посъветвах да се махне оттам.

— С тия хора, дето са решили да му видят сметката, ти често ли се срещаш, бай Спиро?

— Когато бях кръчмар, около мене се въртяха разни хора. Сега там няма кръчма и мен ме няма, но някои хора може да продължават да дохождат, то си е тяхна работа.