Спиридон Хафезов много уважава жена си, която при това е съдия-следовател при Н-ския окръжен съд, за да има разправии с нея, и то заради някакъв си физически закон!

Затова предпочита да стигне до кръчмата „Пияни вишни“, като върви пряко през полето, по черния път.

Третият от групата е инженерът по електроника Димо Карадимов. Колкото началникът Прокопи изглежда мрачен, толкова Димо е приветлив — ясносините му очи гледат насърчаващо и сякаш ви провокират да признаете, че въпреки всичко нещата вървят на добре и животът все пак е красив. Той е връстник на Прокопи, висок е почти колкото него, но лицето му е по-закръглено и в плещите е по-широк. Димо има голям успех сред жените и това е една от причините да отива в „Пияни вишни“ не по „царския“, а по черния път. Тръгне ли с рейсове, или пеш през града, непременно ще се намерят две „мадами“, които да се залепят за него. А в компанията на строгия му началник дори за половин „мадама“ нямаше място. По отношение на жените Прокопи Сапарев не обичаше да се показва пред обществото с каква да е жена.

И така, тази студена есенна привечер срещу 25 октомври трима видни мъже от ЗСС бяха се запътили през полето към прочутата кръчма „Пияни вишни“. Както обяснихме вече, всеки от тях имаше свои лични причини, за да предпочете един съмнителен и разкалян път пред удобствата, които му предлагаше асфалтовата магистрала.

Понеже често споменаваме кръчмата „Пияни вишни“, човек би помислил, че тримата мъже или са страстни пиячи, или пък прочутата кръчма се е превърнала в техен любим клуб. А всъщност не е вярно нито едното, нито другото. Прокопи се мръщи от виното и го пие насила и за никакъв клуб не мисли, нито пък изпитна нужда от весели компании. Той събира пари за апартамент, пише наръчник по металознание и строго спазва предписанията на своя лекар, който му препоръчва да ходи пеш по шест километра всяка вечер, да си ляга рано, да пие билков чай и да предпочита вегетарианска храна. Спиридон Хафезов, както видяхме, има съпруга съдия-следовател и този факт сам по себе си говори много. Едва ли може да се предположи, че съпругът на един съдия-следовател ще превърне „Пияни вишни“ в свой втори дом. Що се отнася до Димо Карадимов, втория ерген от тримата, ние ще сгрешим решително, ако сложим знак на равенство между любовните му похождения и любовта му към виното. Димо кани поредната си приятелка в луксозната сладкарница „Първи май“, черпи я с пасти и вермут „Чочосан“, а после двамата отиват някъде „на гости“ или ако времето е хубаво, нагласява я върху седлото на червения си мотоциклет „Балкан“ (360 кубика) и запрашва по пътя, който води за близките хълмове, накичени с брезови и елови горички.

И тримата видни мъже нямаха вкус към кръчмарския живот и все пак посещаваха кръчмата доста често. Човек би помислил, че ги вдъхновява и събира приятелско чувство — бяха колеги, работеха в едно отделение, преодоляваха общи мъчнотии. Ще си побъбрят за работата, ще си доверят какво мислят за колегите си, за едно или за друго. Но помежду им нямаше приятелство. Прокопи беше дълбоко убеден, че е всезнаещ по металознанието, но Спиридон се мислеше за по-всезнаещ, а Димо презираше дълбоко в себе си и двамата. Спиридон тайно негодуваше, че дирекцията е издигнала Прокопи за началник на отделението, и си казваше, че е много по-достоен от него и не само задето знаеше повече по металознанието, но и затова, че беше син на аргатин, а пък Прокопи беше синче на докторска фамилия, произхождаше, значи, от най-колебливата прослойка на бившето буржоазно общество. Димо пък си казваше, че в перспектива и двамата са едни излишни хора, защото кибернетиката щеше да ги замести напълно, и то в съвсем недалечно бъдеще! С интегрални схеми и паметни блокчета, големи колкото нокътя на малкия пръст. Те бяха исторически обречени специалисти, а му се перчеха и гледаха на него, кибернетика, като на инженер от втора ръка.

— Димо, я ми изчисли това!

— Карадимов, я ми намерете оптималното решение на онова!

Какъв „Димо“ им беше той! На всичко отгоре Прокопи много му приличаше по фигура на Дон Кихот, а Спиридон — на Санчо Панса. Когато искаше да разсмее някоя от приятелките си, той започваше да имитира единия или другия и винаги имаше успех. Но, кой знае защо, Дон Кихот будеше у тях съчувствие, въпреки че му се смееха, а Санчо презираха; Димо, обратно — презираше началника си повече, а със Спиридон се опитваше да интимничи.

Тъй че никакво особено приятелство не спояваше тия мъже и ще бъде чиста измислица, ако някой си помисли, че вечерите им в „Пияни вишни“ бяха бог знае колко сърдечни. Те изпиваха мълчаливо по чаша вино, казваха си по някоя и друга дума, а после си отиваха заедно с рейс №2. Спиридон Хафезов винаги слизаше на последната спирка, преди площада, за да не го види жена му, че се връща с рейс №2.

И защо все пак тия видни мъже отиваха заедно в прочутата кръчма?

Отговорът трябва да се търси в съмнителните слухове, които се вдигнаха преди два-три месеца около тяхното отделение.

Какви бяха тия слухове и за какво ставаше дума?

Както отбелязахме вече, Н-ският завод произвеждаше специални стомани, стоманени отливки и детайли, чиято съвкупност промишленият лексикон означава с две ужасни думи: нестандартно оборудване. За да не ни заседнат тия думи на гърлото, ние ще се помъчим да дадем по-простичко обяснение, а именно, че с един вид специална стомана едни заводи правят разни апаратури и инструменти, каквито са, да речем, хирургическите ножове, клещи, триони и пр. С друг вид специална стомана пък по-особени заводи правят ония изделия, без които войникът не може да си гледа работата. Стоманата за хирургическите клещи и триони никой не крие, но навсякъде по света стоманата за войнишките пособия се пази в тайна. Защото какво струва например един танк, ако противникът научи от каква специална стомана са направени някои части от бронята му? Той веднага ще измисли такива патрони, които да видят сметката на такъв танк. Поради тия причини навсякъде по света стоманата, от която се правят войнишките пособия, се пази в голяма тайна.

Преди три месеца във вътрешното министерство постъпиха сигнали, че от Н-ския ЗСС е изтекла информация — не кой знае колко важна, но все пак достатъчна, за да се стреснат някои много отговорни хора. В случая изтеклата информация може да не е била важна (слава богу!), но знае ли човек каква информация може да изтече следващия път? Щом като в завода се подвизават бъбривци, които обменят мнения с чужденци, логично е да се очаква и най-лошото.

Лично министърът се зае с тази работа и лично той, след като се посъветва с началниците на съответните отдели, прати в град Н двама от най-опитните си майстори — полковниците Светломир Горанов и Авакум Захов. Те пристигнаха в Н със сътрудници и техника. Светломир постъпи на работа в завода като специалист по ценообразуването (той имаше икономическо образование), а Авакум се представи като началник на археоложка група, на която беше възложено да открие следите на едно древно селище в района на завода. Но още преди да пристигнат, органите на местната милиция бяха взели някои неща в ръцете си. Влизането в завода и излизането навън беше поставено под денонощно наблюдение, в производствените цехове се влизаше само с пропуски, а пред конструкторското отделение дежуреха на смени двама пазачи. Те държаха секретния ключ от вратите, отваряха и затваряха помещението и отбелязваха в една книга кой от сътрудниците остава в отделението след работната смяна и в колко часа си отива. На централния изход от сградата беше монтирана апаратура, която откриваше безпогрешно дали някой от инженерите или работниците, които боравеха с отливки, крие в джобовете си дори миниатюрно по размер късче от специалната стомана. Ако човек сложеше под езика си милиметрова частица стомана, машината непременно щеше да забележи и тозчас да нададе ужасен вой. Такива и други подобни предохранителни мерки бяха взети, макар че най-сигурна от всички мерки беше доказаната благонадеждност на хората, които работеха в тоя завод.

И все пак, две седмици след пристигането на Светломир и Авакум, в министерството отново постъпи тревожен сигнал — от завода беше изтекла нова информация, за щастие и тоя път незначителна. В Н бяха изпратени още сътрудници и допълнителна техника, а на Светломир Горанов и на Авакум Захов беше направено сериозно предупреждение.

Слуховете за изтичане на информация от завода стигнаха много бързо и до ушите на инженерите от конструкторския отдел. От само себе си се разбираше, че основните съмнения при едно разследване щяха да легнат върху тях, защото и най-незапознатият с производствените процеси знаеше, че не друг, а конструкторите определяха качеството и вида на стоманите. Те решаваха колко въглерод да има например една стомана и колко друга, която щеше да се употреби за направата на „еди-какво си“. Те нареждаха в коктейла от манган, силиций, волфрам, ванадий, сяра и пр. какъв да бъде процентът на мангана, силиция, волфрама и т.н. за „еди-кой си“ вид стомана и какъв да бъде процентът на същите елементи за друг вид стомана. От тях зависеше също така начинът, по който съставките на коктейла да се съединяват с желязото, а освен това те, а не други, изчисляваха предполагаемата якост на стоманата и т.н. С една дума — те бяха хората, които боравеха с тайните, и щом нещо от тайните изтичаше навън — съмнението падаше или предстоеше да падне естествено върху техните глави. Около тях видимо нищо не се променяше, но те самите започнаха да се променят: станаха мълчаливи, поглеждаха се веднъж учудено, а друг път с подозрение в очите си. Когато дирекцията заповяда окончателните проверки на стоманите да се извършват от тях, а не от групата на експериментаторите, те почувствуваха съвсем ясно, че кръгът на съмненията се затяга около тях. Тогава те се скупчиха (човек се чувствува по-сигурен, когато чувствува едно рамо до рамото си), започнаха да ходят заедно („ние знаем помежду си, че никой от нас не може да има пръст в тази работа!“) и често да прескачат пак заедно до „Пияни вишни“ (който се весели, зло не мисли, а ние всички се веселим). Такъв общ фасон даваха на живота си тримата, а какво се криеше зад общия фасон, какво криеше и какво правеше всеки от тях, когато останеше сам — това знаеше навярно само оня, който беше служебно натоварен да не ги изпуска от око.