За съжаление по негово време домакински отдел не беше създаден. Но въпреки всичко честта да бъда сега началник дължа на нашия бивш директор Юлиян Евтимов. Ще ви разкажа как се получи това. Следобед на 30 декември той напуска внезапно ЗПЦМ и Н, а заранта — забележете! заранта на същия ден — написва две характеристики: на помощника Щерев и на моя милост.

Как ви изглежда един подобен жест, другарю? Можете ли да си го обясните? За да напусне завинаги ЗПЦМ и град Н, Юлиян Евтимов ще да е имал кой знае какъв товар на душата си и цяло чудо е, дето се е сетил тъкмо в такъв мъчен момент от живота си за такава дребна бурмичка като моя милост. Хайде, за Щерев — иди-речи, помощник-директор, че и на гости му ходеше почти всяка вечер, пък и стая държеше в къщата му, макар да си живееше сам и на друго място. Искам да кажа: за Щерев може някак да се обясни, ами за мен?

Но туй чудо не се изчерпва само с вниманието, което ми беше отделил. Той ме беше разхвалил в характеристиката си, другарю, така разхвалил, такъв хубавец ме беше изографисал, че самият аз тайно в себе си се съмнявах — мене ли беше имал предвид Юлиян Евтимов, или друг човек? Той не беше пестил похвалните си думи, напротив, покрай истинските ми заслуги беше добавял и неистински, каквито му бяха дошли в оня час наум. Измислял беше разни истории, в които аз блестях като мъдър стопанин и домакин чародеец! Той едва ли не беше ме изкарал за свой близък съветник, за човек, с когото е споделял най-многоважни идеи! Когато новият директор ми прочете тази характеристика, аз направо щях да се шашна, другарю! Стоях, слушах и се потях като в парилник. Защото истината беше съвсем друга — не по отношение на скромните ми и действителни заслуги, а по отношение на вниманието му към мен. Та до оня час, другарю, когато той беше седнал да пише характеристиката ми, аз бях една нула за него, едно празно пространство. Никога не беше ме викал на специален разговор, никога не беше се съветвал с милостта ми по какъвто и да било въпрос! Колчем се опитвах да го заговоря за нещо по работа, той винаги ме препращаше при помощника си Щерев. Една троха от времето си не ми беше отделял. Е, с изключение на своя ПЪРВИ ден в завода. Тогава бяхме заедно, комай през цялото време, чак до късно следобед.

Но не мислете, другарю, че той проявяваше само към мен подобно пренебрежително отношение, моля ви се! Към целия административен персонал той се отнасяше така — с хладно равнодушие. Не го вълнуваше него чиновническият труд, беше предоставил чиновниците изцяло на помощника си Щерев. Чувал съм някои по-възрастни другари да казват, че по отношение на чиновниците, на администрацията изобщо той приличал много на ония, дето са ръководили първите големи строежи. Тъй било например по димитровградските полигони, на язовира «Стамболийски», при изграждането на завода «Ленин» и издигането на кремиковските пещи. На човека с «ватенката» са оказвали «чрезвичайно» внимание, уважавали го, той бил в центъра на вниманието им, а нашего брата с чантата, изключая инженерите, разбира се, но и те в онези времена са ходили с ватенки — нашего брата считали за канцеларски инвентар.

Юлиян Евтимов като високообразован човек не подценяваше работата ни, не ни обиждаше и с нас се държеше с обичайната си любезност, но вътрешно му бяхме чужди. Не ни отделяше място в сърцето си… Ето защо аз се удивих донемайкъде, когато новият директор ме извика, за да ми прочете неговата характеристика. Е, и последствията не закъсняха, разбира се. Само няколко дена след пристигането си новият директор ме назначи за началник на домакински отдел!

И до ден-днешен не мога да си обясня този случай, но всеки път, когато си го припомня, в паметта ми изниква друго едно събитие, което беше станало наскоро, преди Юлиян да си замине завинаги от Н. Тогава правихме трасето през снега, за да сваляме с шейни контейнерите с мед, които камионите не бяха успели да извозят до завода. Беше паднал голям сняг, имаше люти студове, пътищата бяха затрупани с преспи, мъчно си доставяхме продукти от града. И горивото ни се свърши, та една сутрин трябваше да раздаваме сухоежбинка в стола, не можехме да запариме чай. Някои по-придирчиви захванаха да протестират. Тогава Юлиян, който винаги закусваше и обядваше заедно с работниците, в общата столова, произнесе късичка, но особена реч.

Запомнил съм някои негови мисли: «Ние сме като войници на поход! — рече той. — Всеки трябва да знае, че в походни условия несгодата е всекидневна гостенка на войника!.. Несгоди ще има — рече той, — докато завода ни не стъпи здраво на краката си.» «А кога ще стъпи здраво на краката си?» — запита някой. «Когато започнем да изпълняваме редовно плановете си и марката на нашия цветен прокат стане световноизвестна! — каза Юлиян. — Тогава ще имаме и жп варианта до гарата, и свои общежития в града, и свой превоз до цеховете на завода. Тогава ще сме като войници, които са изпълнили боевата си задача и вече не са принудени да зимуват на стан. Ще живеем доволно. А сега ще я караме като на поход. Кога добре, кога лошо, както се случи. Който не е годен за такъв живот — да си върви. Лек му път!»

Какво беше особеното в тази реч, другарю? Ще ви кажа! Аз отдавна скитам по строежите, но в ЗПЦМ заседнах, защото ми дадоха по-отговорна работа. Знам, че на Юлиян дължа началническата си служба, нали той ме препоръча на сегашния директор. Нямам значи основание да си го спомням с лошо. И все пак, като имам предвид ръководителите, при които съм работил през последните десетина години, трябва да ви кажа, че според мен в някои неща той беше отишъл по-напред от тях, а в други беше изостанал назад. Той работеше с електронноизчислителни машини, с електронна техника, проверяваше технологическите възли, а подценяваше такива редови неща, като домакински отдел, снабдяването, битовите удобства! Кой директор в наше време говори например за «походи»? Лагеруването и походният порядък са едни минали работи, привични за някогашното време, пионерското време в строителството. Ами да! Кой ще се реши в днешно време да сваля контейнери от по няколко тона с шейни? Вместо да бие телеграми до София, да му изпратят снегорини и влекачи, Юлиян Евтимов прави трасе през еднометров сняг!

Е, хубаво, да речем, че с някои свои постъпки той прилича на изостанал от времето си ръководител. Аз, че му дължа благодарност, също ще кажа: «Изостанал!» «Но как? — ще възнегодува някой. — Как тъй го наричате вие „изостанал“? Когато ТОЙ, а не друг изтегли от изоставане заводските работи! Може ли с изостанали средства да се излиза от изоставане?» Така ще възнегодува някой и аз ще свия тутакси опашка. И вие ще свиете опашка, другарю, ако мислите като мен! Тъй ами. Задето навакса изоставането по монтажа и изпревари пусковия срок, Юлиян Евтимов беше награден от държавното ръководство с Орден на труда — златен!

Ето какъв възел се получава! Ха го развържи, де?

Сега ще ви разкажа за първия ден от нашето запознанство. Един преди обед заместникът Щерев ми се обади по телефона: «Ела бързо в дирекцията — да те представя на новия директор. Ще трябва да се потрудиш по настаняването му!» «Добре — рекох, — ще се потрудя, нали затова съм домакин!» По стълбите за дирекцията срещам шофьора Наско.

— Видя ли новия директор? — питам го. — Как изглежда?

— Тъмна Индия! — вдига Наско рамене. — За една думичка, дето се изпуснах по пътя, наказа ме с преместване в гаража и ме нареди да ходя седем километра пеша до града!