— Добре, добре! — кимнах с глава и слушах камбаните. И като ги слушах, една спасителна мисъл изведнъж ме осени: ами защо да не използувам Щереви, за да се сближа с Юлиян? Щом съм техен приятел, току-виж, че съм станал и негов! Хората така се сближават, като се събират и разговарят, като заедно ядат и пият. Приятелството не пада от небето.

— Браво! — плеснах се с длан по коляното си. Умно сте постъпили, като сте дали стаята под наем — рекох. — Защо да стои празна? А дето сте я предложили на новия директор, и това е умно! По-добре на един директор, на човек с връзки и авторитет, отколкото на някой кой и да е.

— Но вие нали не го одобрявате? — каза Мая.

— Какво да правя! — въздъхнах. — Ще го търпя заради моята малка приятелка Соня…

Започнах да ходя всеки ден у Щереви, като се надявах да срещна Юлиян. Той беше техен наемател вече. Но оставах с «пръст в устата» — Юлиян не се вестяваше.

Една вечер запитах Мая:

— Наемателят ви да не се е отметнал? Да не би да си е намерил друга квартира?

— О, не! — възкликна Мая. — Той не се е отметнал. Но използува хубавите летни вечери, за да наблюдава звездите. Той е физик, астроном, звездите са негова специалност, сега пише книга за тяхното възникване и развитие. — Тя помълча и все така — малко развълнувано, малко вдъхновено — допълни: — Знаете ли, че аз наблюдавах през неговия телескоп планетата Юпитер? Ах, да знаете колко царствена изглежда тази планета!

— Я виж! — рекох без особен възторг и на свой ред помълчах. — Телескоп, казвате. Чудно!.. Нима той има телескоп?

— Не особено голям, но все пак — телескоп! — каза тя.

— Я виж! — повторих като някакъв папагал думите си. — Планетата Юпитер сте наблюдавали?… Излиза, че вие сте ходили в неговата ергенска квартира, дето е в дачата на бай Сандо ханджията?

— Да — кимна Мая, — аз му ходих на гости преди няколко вечери. — В очите й лумнаха игриво-лукави огънчета. — Със Соня и моя мъж — допълни, като че ли след нарочна пауза тя.

Аз почувствувах тая нарочна пауза и душата ми се наля с негодувание и жалост.

— Наистина — рекох. — Когато човек заема висока длъжност, като Юлияновата, на гости му ходят и първенци, и красавици, и всякакъв елит. Тежко на низшите! Ние ходим на кино веднъж в седмицата и понякога се разхождаме вечер по главната улица! Какво да се прави — въздъхнах, — всеки се ражда с късмета си.

— Грях ви на душата! — погледна ме с укор Мая. — Как ви дохождат наум такива думи! — Тя помълча и повдигна рамене. — Това приказвате вие, дето през вечер сте у нас!

Усетих се, че попресолвам гозбата, затова реших да завия кормилото.

— Извинявайте! — рекох и направих малък поклон. — Това е едничката милост, която съдбата още не ми е отнела… Но щом на сцената се появяват звездните небеса и планетите, и един телескоп, който ги приближава до очите ни — бог може да ми отнеме и тая едничка моя радост!

— Ох, какви думи! — сбърчи носле Мая, сякаш изневиделица я лъхна лоша миризма. — Не ги обичам подобни изрази! Двойка пиша на абитуриент, който се изразява така!

— Какво искате да кажете? — направих аз разтревожено лице. Всъщност аз наистина се разтревожих, защото думата «двойка» никога не беше звучала приятно в ушите ми. А в създалата се обстановка след Юлияновото появяване тя ми напомняше една пъклена бомба със закъснител. Току-виж, че на тази занесена провинциална романтичка (телескоп, звезди, планети, Юпитер!) още утре й хрумнало да ми тегли с червено мастило една дебела черта! Затова изобразих (макар и насила) весела и безгрижна усмивка и махнах с ръка: — Не чувствувате ли, Мая — рекох, — че се занасям? Какво си мислите вие, че ще ви ревнувам от един заводски директор, дето гледа нощем звездите? Моля ви се, Мая, моля ви се!

Наведох се и галантно целунах ръката й.

— До утре! — рекох.

— До утре! — кимна ми тя, но аз не бях чак такъв тъпак, за да не забележа, че по лицето й се изписа една, уви, принудена усмивка.

«Ще видим — рекох си. — Такива заводски директори с телескопи не отиват в днешно време много далеч!»

И все пак тревога нахлу в душата ми, като оная първа заран, когато Юлиян ми би дузпа заради предварителното струпване на проклетите детайли…

Не преустанових визитите си у Щереви, но внимателно се осведомявах кога Юлиян ще ходи у тях (тоест — ще нощува в стаята си) и кога ТЕ възнамеряват да посетят астрономическата му «обсерватория»… Не исках да се срещам в интимна обстановка и лице в лице с тоя особняк, който беше за съжаление мой административен и технически шеф. Не че не бях сигурен в себе си, а просто… така. По принцип избягвам конфронтациите. Сблъсъците между началник и подчинен в повечето случаи не носят добро за подчинения. Тъй е било и май тъй ще бъде и занапред.

Беше през месец септември.

Един съботен следобед, както почиствах и потягах жигулата си, гледам — наблизо застанал Юлиян. Захвърлих намасления парцал и учтиво го поздравих.

— Продължавайте! — кимна ми Юлиян.

Наведох се и взех отново парцала. Какво пък, беше неработно време, можех да правя каквото си искам.

Юлиян запали от дългите си цигари, пуфна дим и се усмихна. Очите му гледаха приятелски и топло, сивият им цвят беше гълъбов, мек.

— Няколко пъти ви виждам да се занимавате все с едно и също — рече той. — Човъркате колата си. Нямате ли други интереси?