— Качете се! — казах аз. — Стига да съм по пътя ви…

Той погледна със съжаление калните си обуща.

— Ще ви изцапам…

— Нищо, качете се…

Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.

— Благодаря — каза той тихо и седна отзад.

Но не свали раницата си — това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.

— За къде сте? — попитах аз, колкото да кажа нещо.

Човекът не ми отговори веднага.

— Без посока — отговори той. — Накъдето ме отвее вятърът…

Това бяха простичките думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.

— Тъй е по-добре — отвърнах аз. — Защото съм само до Владо Тричков…

— Да, знам — каза човекът. — Вие имате там вила…

— Извинете, да не би да се познаваме?… Аз съм много слаб физиономист.

— А, не — вие сте ме виждали — отвърна той. — Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка…

Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.

— Да, вярно е — измърморих аз недоволно. — Бяха ме хванали тогава някакви бесове…

Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.

— Тая страст у хората май ще изчезне последна — отвърна той тихо.

— Коя страст?

— Тая — да се убива.

Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.

— Е, много е да се каже убийство — измърморих аз обидено. — Всъщност това е лов.

— Е, да — лов — съгласи се той. — Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…

Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.

— Вие да не сте вегетарианец? — попитах аз глупаво.

— Не съм — отвърна той. — Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори… И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се… Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини…

— За съжаление, тъй е — казах аз.

— Наистина за съжаление… Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне…

Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.

— Вие наблизо ли живеете? — запитах аз.

— Не, не съвсем — отвърна непознатият.

— Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща…

— А, не. Защо?

— Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.

— Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории — отвърна той шеговито.

Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.

— Внимавайте! — извика той.

В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо — ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.

Именно литна — това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт.

Един миг стоях като вцепенен. И първата ми мисъл беше, разбира се, че сънувам. Но не — по нищо не приличаше на сън. Аз помнех всичко, виждах ясно замърсения асфалт, покапалите листа, водата, която се стичаше по изровения бряг. Видях и птиците, накацали по телефонната жица, съвсем ясно чух далечното свиркане на влак, който минаваше по дефилето. Но по-ясно от всичко друго виждах бездната, вдясно от себе си, и мътните води на реката, разкаляни от бурята. Сън — не, но може би халюцинация? Не, никога не бях чувал за халюцинации в нормално и бодро състояние.