Шрифт:
— Да видим какво може да бъде! — поде Веселин. — Каквото и да е, но ключът не е паднал от небето… Щом човекът не живее в тая кооперация, значи живее в една от съседните — лявата или дясната… Иначе откъде ще дойде тоя ключ?
Малко чудно е — каза Пешо. — Съседните кооперации са доста далече…
— Не са много далече — възрази Коста.
Излязоха в задното дворче. Двете съседни кооперации бяха на десетина метра от мястото, където бе паднал ключът.
— Значи — дълбокомислено поклати глава Веселин, — за да падне тук ключът от съседните кооперации, той е бил хвърлен, а не е бил изпуснат…
— И то здравата е бил хвърлен! — каза Коста. — Питам се аз, защо това дете ще хвърля толкова силно ключа?
— Ами било е сърдито, хвърлило го — отвърна Пешо. — Такива работи стават… Тримата се замислиха.
— Знаете ли какво? — пръв предложи Коста. — Ще проверим от портиерите на съседните кооперации, дали там живее такъв човек!
— Много хубаво! — съгласиха се почти в хор в другите двама. — Да отидем веднага!
Коста заключи портиерската стаичка и тримата се—упътиха навън. Тъкмо излязоха пред външния вход и спряха като заковани на прага.
Срещу тях по тротоара идваше човекът с белите дрехи. Пълното му лице изглеждаше подпухнало, очите му зачервени. В ръката си той държеше грамадна чанта за пазар.
ТУК ИМА НЕЩО
Тримата приятели бяха така стреснати от неочакваната среща, че не успяха дори да гъкнат. Докато Коста и Веселин си разменяха бързи учудени погледи, Пешо не сваляше очи от странния човек с бели дрехи. В тоя момент и непознатият погледна към него, но само за миг и бързо отмести погледа си. Все пак колкото и бърз да беше тоя поглед, Пешо усети, че онзи го позна — нещо неприятно и студено се мярна в зеленикавите му очи. В следния миг той вече отмина, без да се обърне повече.
Пръв се съвзе от смайването Коста.
— Този ли беше? — попита той тихо, като все още се взираше в широкия равен гръб на човека с белите дрехи.
— Този! — отвърна Веселин.
— Този! — тихо се съгласи Пешо.
— Ами тогава защо не го спряхте?
И двамата не можеха да обяснят защо. След всичко, което те бяха мислили за него, сега за миг се бяха почувствували и гузни, и виновни, неочакваната среща просто ги бе заковала на местата им.
— А интересно защо той се направи, че не ни познава! — замислено запита Пешо.
— Може да не ни е видял! — предположи Веселин. Не, видя ме и ме позна — каза намръщен Пешо. — Пък се направи, че не ме познава!
— Значи още не знае, че ключовете са сменени — намеси се Коста. — Това е доста чудно…
— А най-чудно е, че за пръв път го виждам по нашата улица…
— Не, не! — енергично възрази Коста. — Виждал съм го, той живее в съседната кооперация… Още сега ще питам бай Ламби за него…
Бай Ламби бе портиерът на кооперацията, която се намираше вляво от тази, в която живееше Коста. Когато отидоха при него, той миеше с голям парцал мозайката на стълбището и нещо тихо си мърмореше пред носа. Мършавото му лице бе както винаги обрасло с гъста четина, погледът заядлив и лош, но момчетата не се сърдеха, защото знаеха, че боледува от стомашна язва.
— Бай Ламби — започна внимателно Коста, — как се казваше тоя дебелият човек с бели дрехи, дето мина оттук преди малко?
— Какво ти влиза на теб в работата! — сърдито измърмори бай Ламби.
— Ей тъй — питам…
— Питай тогава тоя, що духа…
Момчетата се спогледаха. Коста се позамисли, после хитро подхвърли:
— Едно писмо има при нас с погрешен адрес… Мислех си дали не е негово…
Едва сега бай Ламби погледна момчетата.
— Асен Тороманов се казва… Отскоро живее тук…
— Май че беше нещо журналист? — хитро подхвърли Коста.
— Какъв ти журналист! — отвърна сърдито бай Ламби — Има там някакво дюкянче за брошки и карфици…
— Ааа, да не грешиш нещо… Щом има дюкянче, защо не си стои в дюкянчето? Сега е работно време…
— Ти нали за тоя питаш — дето сега мина, с белите дрехи?
— За него де…
— На дюкянчето стои жена му…
— Ами кой му гледа детето?
— Какво дете?
— Ами нали има едно малко момиченце?
— Я ми се махайте от главата! — отново се разсърди бай Ламби. — Какво момиченце! Няма никакво момиченце!
— Ама, бай Ламби, сериозно те питаме! — каза учудено Коста. — Аз знам, че той има момиченце!
— Щом толкова знаеш, хващай пътя! — кресна нервният портиер и отново се наведе над стълбището.
Момчетата мълчаливо се спогледаха. Да изкопчат нещо повече от портиера им се струваше безнадеждно, но и това, което им каза, не беше малко. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал и за момиченцето, той няма никакво дете. Или пък бай Ламби не знае? Тримата стояха смаяни край мълчаливия портиер и не знаеха какво Да предприемат.