Разбира се, шивачът не беше какъв да е. Ставаше дума за известния Лукса, един от модните шивачи на София. Беше мургав и красив на лице, но малко нисичък и с доста оредяла коса. Обличаше се винаги много изискано, като застарял лондонски финансист, с раирани панталони и черни жакети, с черни, сдържани папионки на белите си колосани ризи. А иначе едва ли имаше и първоначално образование. Беше дошъл като чираче от бедните радомирски села, сам се бе издигнал до ранга на един от най-известните шивачи в София. Понякога, пийнал, твърдеше, че е шил костюми даже на принц Борис, но това не беше вярно. Все пак имаше хубава и богата клиентела, особено през военните години, когато всички разбогатели зарзаватчии смятаха, че е особен шик да си шият при Лукса. Печелеше много пари, но всичко прахосваше. Беше един от най-прочутите гуляйджии в града, всяко софийско кабаре се гордееше да го има между своите клиенти. Все пак той предпочиташе „Империал“, там оставаше всичко, което оскубваше от щедрите парвенюта.

Отначало никой не разбра защо тоя прочут столичен женкар се ожени за старееща невзрачна девица. Но работата беше съвсем проста, тоя път си бе направил добре сметката. Жени имаше в изобилие, макар че след войната доходите му бяха спаднали катастрофално. Сега на него му бе нужна добра и грижлива жена с апартамент, която при това да готви хубаво. Ангелина Урумова отговаряше идеално на тия условия. При това беше много по-млада от него. Известният столичен прахосник бе навършил четиридесет и пет години, без да има една керемида над главата, както се изразяваха неговите уредени в живота приятели.

Отначало той влезе в хубавия апартамент на жена си само със своя богат гардероб и с дузината си обувки. Но след това премести там цялото предприятие, което се състоеше от самия него, майстора и двама калфи. По това време всички шивачи влизаха къде доброволно, къде с малко натискане в новите шивашки кооперации. Но не, разбира се, и самият Лукса, той бе от особена категория. Остана да работи като частник, макар да плащаше много големи данъци. Но в тия години все още имаше и богати хора, които да ги плащат вместо него. Прахосникът се бе поукротил, макар и не съвсем, бе се отдал на нова, по-безобидна страст — хубавото похапване. Жена му тичаше по цели дни, за да му намери ту телешко месце, ту млада кокошчица.

След неочакваната и злополучна смърт на мъжа й настанаха десет гладни години, в които трудно свързваха двата края. Научи се да плете пуловери, след това да прави битови кукли. Едва след като пое домакинството на брат си, нейната стара готварска стихия я бе завладяла с нова, неудържима сила. Сега имаше доста пари, ходеше по специалните магазини, купуваше за храна най-хубавото, което намираше. Водеше си точна сметка, всеки обед я оставяше на едно листче върху бюрото на брат си. Но това беше друга сметка, не оная, вдовишката, която в течение на годините бе изсушила съвсем душата й. Навярно няма по-голяма радост от тая да харчиш свободно парите си — мислеше тя. Да харчиш, без да държиш сметка, без да ти се свива сърцето за левчето, без да се колебаеш мъчително пред всяко парче салам. Просто да харчиш, да харчиш… Така мислеше тя, но все пак харчеше със сметка.

Като че ли живееше малко насън. Шеташе мълчаливо, почти не влизаше в кабинета на брат си. През свободното време стоеше обикновено в спалнята на покойната. Там пък брат й не влизаше. Той й бе поръчал изрично да му постила в кабинета, там спеше. Тя бе готова да стои с часове в тая луксозна спалня, цялата облечена в златисти виенски тапети, напоена с тъжните аромати. Стъкълцата и бурканите покриваха цялата повърхност на тоалетната масичка, умножаваха се в овалното огледало. Тя ги разглеждаше винаги с малко свито сърце и ги оставяше точно на мястото, откъдето ги е взела, сякаш покойната можеше да се върне внезапно и да й кресне защо пипа нейните вещи.

В чекмеджетата на тоалетната масичка тя откри бижутата на покойната. Бяха извънредно много, струваше й се — цял куп. Само пръстените бяха към трийсетина. Отначало не смееше да се докосне до тях, но сетне се престраши. Най-напред сложи една огърлица, най-обикновена, кехлибарена. Разходи се с нея из спалнята, но бързо я свали, без да успее да се погледне в огледалото. Страшната сянка на покойната все още бдеше. Трябваше да минат няколко дни, докато свикне. Слагаше една по една брошките, огърлиците, гривните. Слагаше пръстените, които се въртяха около нейните сврачешки пръсти. Все по-често и по-често започнаха да връхлитат спомени от нейното детство, когато живееше в хубавия стар дом. Живееше наистина самотно и тъжно, но поне от нищо не се лишаваше. Тогава се чувствуваше на върха на обществото, а сега в низините му. Сега не беше нищо повече от една безплатна слугиня на брат си. Но веднага се изплаши от тая мисъл, обидено я изхвърли от ума си. Всъщност тя обичаше своя мълчалив и недружелюбен брат, който бе останал голям и известен човек дори в тоя чужд за нея свят.

И все пак не смееше да се докосне до дрехите на покойната. Понякога до смърт й се искаше да облече някоя от нейните вечерни рокли от старовремско лъскаво моаре или от черна дантела. И все й се струваше, че ще навлече някаква чужда змийска кожа. Именно змийска, на едра, тлъста боа, която така ловко се бе увила около брат й, така здраво го бе притиснала в своите коварни обятия, но не толкова силно, за да го умъртви. Най-сетне след големи колебания навлече един пеньоар, който висеше на обикновен пирон на кухненската врата. Беше доста овехтял пеньоар, отдавна непран, в кройка на японско кимоно, зеленикав и с големи оранжеви цветове, които навярно не цъфтяха никъде по земята. За съжаление беше й доста широк, та повече й пречеше, но тя не обърна внимание. Беше толкова приятно да се мотае из къщата с японски пеньоар на едри цветя. Точно в тоя вид я съзря брат й, като случайно прекосяваше хола. Видя я в гръб и за миг замръзна на мястото си. Сърцето му удари гръмко като стара забравена камбана. Сестра му го погледна учудено.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна той. — Защо питаш?

— Виждаш ми се малко пребледнял.

— Не, нищо ми няма. Може би трябва да проветриш кабинета ми.

— Та аз го проветрих сутринта — каза тя обидено. — Отворих и двете крила на прозореца, докато ти беше в банята.

— Добре, добре — измърмори той и обърна гръб.

— Приготвила съм ти за обед овнешко шпиковано — продължаваше тя. — С индийски подправки. Ти нали обичаш малко лютичко?

Много добре знаеше, че обича, но искаше да го чуе с ушите си. Той не отвърна нищо, само се вмъкна в кабинета си като сянка. Тоя човек е наистина неблагодарен като някакъв боянски шоп — мислеше тя. Защо не попита къде е намерила тия индийски подправки? Като че ли у нас индийските подправки се намираха на път и на кръстопът.