— Никога не съм те питал — вие имате ли телевизор у дома?

— Разбира се, че си имаме — погледна го учудено Ангелина. — Не че ми е притрябвал, но без него моя хаймана изобщо няма да се прибира в къщи.

И понеже брат й стана и се запъти към кабинета си, тя го погледна със съжаление. В такива моменти винаги й приличаше на някакъв кротък и послушен вол, който сам навежда ожуления си врат към ярема. — Чакай, за теб съм дошла.

— Имаш нужда от нещо? — попита с надежда той.

— Не, искам да поговоря с тебе.

Имаше нещо в гласа й, което го накара да трепне. Дали пък нещо не е надушила? Мария идваше обикновено сутрин и на него му се струваше, че сестра му като някаква стара котка преприда около праговете. И напразно се въртеше, разбира се, той спокойно би могъл да остави вратата отворена. Всичко, което бяха си казали, можеше да стигне и до нейните уши. А което не бяха си казали?

Той седна отново на канапето и я погледна очаквателно. Ангелина наистина му се струваше някак особено неспокойна, като пред някакъв деликатен разговор. И неговият баща веднъж го бе изненадал така.

— Не знам, Михаиле, може да си забравил… И сигурно си забравил. Но утре е година от смъртта на жена ти.

Урумов усети как изтръпна и сякаш се вледени.

— Каква дата е утре?

— Не, няма грешка, аз точно съм проверила. Та рекох да ти кажа, ако решиш да направиш нещо.

Стори му се, че стаята изведнъж притъмня — толкова тая неочаквана новина бе нахлула като кръв в главата му.

— Какво се прави е такива случаи?

— Ами че помен на гроба.

Тя се поколеба за миг и прибави с глас, който го изненада:

— Човешко е.

— Да, разбирам — кимна той. — Но късно е вече; няма как да се разгласи.

— Вярно е — каза тя, — закъсняхме. Но има време да се напечата едно възпоминание… Нека прочетат и си припомнят хората!

Той дори не разбра, че е обронил глава на гърдите си в някакво глухо, безименно отчаяние. Какво знаеше сестра му за неговия минал живот? Нищо не знаеше, може би дори и не подозираше. Без да бъде груба или неделикатна, Наталия много умело го бе държала настрана от всичките му роднини. И сега беше ли възможно със собствената си ръка да напише на белия лист: „Измина една година от смъртта на моята скъпа другарка и нелрежалима съпруга Наталия Урумова, по баща Логофетова.“ И след това да го напечата.

— Няма смисъл, Ангелино! — каза той тихо. — И без това Урумовци не я обичаха. А Логофетовци са до един мъртъвци.

Това беше вярно наистина. Най-влиятелният от тях бе загинал, осъден на смърт от Народния съд. И природените след това издънки навреме се бяха кръстили с други имена.

— Ще те приказват — измънка неохотно Ангелина.

— Кой ще ме приказва?

— Най-малко — съседите.

Не искаше да му каже, че проклетата гърбава Логофетка, която нямаше никакво намерение да умира, ще го разнесе из цяла София.

— Все едно — каза намръщено брат й.

Кой знае защо, Ангелина някак особено си отдъхна.

— Ти си знаеш работите — каза тя. — Аз исках само да те подсетя.

Урумов влезе в кабинета си, обезсилено се отпусна на стария стол с вити дървени крака. Наистина точно така ли трябваше да се случи? Тоя същия ден, в който безутешно бе ридал на гроба й. В който се чувствуваше разрушен и свършен завинаги. В който като че бе спрял завинаги едва-едва биещият часовник на живота. В тоя същия ден те щяха да се срещнат — ей тъй, без нищо, без да има някаква новина около историята, която така неочаквано ги бе свързала. Дали наистина няма съдба, която си прави добре обмислени, вразумителни шеги с хората, за да им разкрие истинския смисъл на своите действия? Той чу как външната врата скръцна, сестра му си отиде.

И след всичко, което се бе случило, само щеше да лъже себе си, че нещо работи. И той автоматично затвори бюлетина на асоциацията. На сестра си не е длъжен да каже всичко, но поне пред себе си трябва да е наясно. Както винаги, както през целия си живот. Тъжен помен!… Непрежалима съпруга!… Това щеше да бъде лъжа, разбира се. Но не лъжата го спираше, не тя беше причина да не излезе утре тоя нещастен помен. Понякога хората имат нужда и от лъжа, за да бъде съвестта им спокойна. Но сега той разбираше, че никаква сила няма да го принуди да напечата лъжата. Тя не биваше да прочете тая дума — непрежалима! — върху вратата на собствения му дом. Тя не биваше да види лицето й, още по-бяло върху луксозната бяла хартия на нещастното възпоминание. Защо?… Не можеше да си обясни… Но не биваше, дори ако той нямаше да бъде жив утре. В никакъв случай нямаше право да прибави дори капка горчивина към всичко, което бе преживяла. Макар че навярно нямаше да прибави нищо.

Мъчно заспа тая нощ. Лежеше, без да мисли, макар че имаше за какво да мисли. Чувствуваше се тъжен, макар че би трябвало да се чувствува облекчен. Нима само една година бе минала от оня страшен миг, когато за пръв път бе докоснал студеното като кост гладко лице. Спомняше си как се взираше в мрака към леглото й, където на слабата виделина на нощта едва личеше нейният профил, изрязан с най-тънък резец върху леглото от птичи явор. Тогава дори не си бе помислил, че е мъртва, толкова му се виждаше невъзможно, даже абсурдно. А тая нощ бе много по-тъмна и все пак много по-жива. Едва се виждаха слаби ивици от светлинки по ръба на мебелите, по стъклата на полилея, по настолните лампи. Празното легло вече не му напомняше за нищо. Но светлинките като че ли му напомняха — започнаха бавно да се събират, да се смесват в полусенките си, с едва видимите искрици, докато образуваха едно-единствено грамадно лице — бяло и страшно, със здраво стиснати устни.